If I only knew
What I could do
To make you make you love me
to make you make you love me
If I only knew
What I could do
To make you, make you happy
to make you make you happy...
Хах, не знам как да стане на линк :)
Последната ми чернова тук беше на 3 октомври...започваше с ужасТни, гадни, депресивни, тийнейджърски неща, за което се чувствам длъжна да се извиня :DDDD
Обичам театъра. Наистина. Направо с всяка една постановка го заобичвам все повече. Скоро ще стана като някоя луда лелка-ще ходя на всяка една постановка по 10000 пъти ;)
И понеже мога да си пиша каквото си поискам тук, ще ви кажа как да си подобрите настроението. Доста иронично, в действителност, да ви го каже най-мрачният човек напоследък. Тайната е в Tom Jones естествено, както и в театъра, в това да изплачеш вичките сълзи, които имаш, и като ти свършат сълзите, нямаш друг избор освен да си пуснеш танцуваща музика и да си щастлив, защото си минал и през тази сълзливо-сополна криза :DDDD И всъщност какво значение има, че следващата криза чука на вратата, щом има още хора, които се радват на присъствието ти и са тук, до теб,и, дори изобщо да не те разбират, поне полагат някакво усилие :)))
Аз самата не се разбирам. Казвала съм, че няма да допусна да стана зависима, че ще си правя каквото си искам, ще живея и ще съм щастлива каквото и да се случи. Едно е да го кажеш, ест, друго да си повярваш, и трето-да го направиш. Сега съм толкова зависима от телефона си, от настроенията си, от пощенската кутия и компютъра, че скоро очаквам те да ме погълнат :DDD Което също има своето очарование, но мисля все пак да се опитам да поживея с хората, а не с машините ;)
Затова...искам да танцувам, там, в някоя малка стая, където известно количество пубери подксачат и не им пука за живота, искат само да танцуват, да подскачат, да се наливат от смях, да бъдат неебателни и неадекватни. И няма да спирам да живея. Защото светът не е свършил. Само е доста по-сив.
А когато всички цветове се върнат, е, тогава ще видиш, к, ще видиш, че ще превземем всичкото щастие на света...
вторник, 27 октомври 2009 г.
петък, 10 юли 2009 г.
"-Мисля-проговори с тих, странен глас Техану,- че когато умра, мога да издишам всичкия дъх, който ме е карал да живея. Мога да върна на света всичко, което не съм успяла да направя. Всичко, което съм могла да бъда, а не съм успяла да бъда. Всички възможности, които не съм избрала. Всички неща, които съм изгубила, разхитила и похабила. Мога да ги върна на света. На живота, който все още не съм изживяла. Това ще е моят ответен дар на света, който ми е дал да изживея живота, който съм живяла, обичта, която съм изпитала, дъха, който съм дишала." Урсула Ле Гуин-"Другият вятър".
Мисля да го оставя без коментар.
А иначе искам да ти кажа-I'm back. Завръщат се интересите, амбицията, любовта ако щеш. Бавно, постепенно, в мен се гонят дракони. Красиви, златисти, червени, величествени. Разгарят огъня и набутват сенките в най-малките стаички. А аз имам много сенки. Много страхове и дупки. Много кофти настроения и физиономии. Обаче, нали разбираш, мръщенето сбръчква. Пък и омръзва. Да не говорим че никой не му обръща фнимание. Сега съм...усмихната. Красива съм, вързана, така че цялата ми коса стърчи. С гипс и провлачени къси гащи. Красива съм с целия бюст навън "щото така ми харесва". И мога, мога да дам толкова много. Разбира се, ако си го поискаш правилно. Ще ти дам hevia, като заначало. И няма да ти обещая следваща, по-смислена публикация. Защото няма смисъл в мислите ми. Само преоткриване на щастието.
Мисля да го оставя без коментар.
А иначе искам да ти кажа-I'm back. Завръщат се интересите, амбицията, любовта ако щеш. Бавно, постепенно, в мен се гонят дракони. Красиви, златисти, червени, величествени. Разгарят огъня и набутват сенките в най-малките стаички. А аз имам много сенки. Много страхове и дупки. Много кофти настроения и физиономии. Обаче, нали разбираш, мръщенето сбръчква. Пък и омръзва. Да не говорим че никой не му обръща фнимание. Сега съм...усмихната. Красива съм, вързана, така че цялата ми коса стърчи. С гипс и провлачени къси гащи. Красива съм с целия бюст навън "щото така ми харесва". И мога, мога да дам толкова много. Разбира се, ако си го поискаш правилно. Ще ти дам hevia, като заначало. И няма да ти обещая следваща, по-смислена публикация. Защото няма смисъл в мислите ми. Само преоткриване на щастието.
понеделник, 22 юни 2009 г.
Чудя се защо, след като бутонът "нова публикация" е най-забележим, аз го виждам най-късно.
Така де, вярно, че рядко го натискам, още по-рядко публикувам, а почти никога не оставам доволна от резултата. И не, няма да ти обещая, че ще пиша. Всъщност нищо няма да ти обещавам. Ще те гледам отстрани и ще ти се смея. "наранаранаааааа ти ми четеш простотиите :PP "
Искам да ти напиша нещо красиво. Да те развеселя. Да те усмихна. Искам да те разплача. Да те накарам да ме заобичаш. Понякога искам да те пристрастя. Искам да се замислиш. Да си изгризеш ноктите/а това защо го искам не знам/.Не се чуди какво четеш тук, моля те, умолявам те, не се чуди. Не го оценявай художествено, не го слагай в рамки. Чувствай го. Чувствай бъркотията, кашата на мислите. Чувствай какво става с мен. Какво правиш с мен. Какво правиш със себе си. С какво се забъркваш.
***
Месец и половина по-късно.
Странно е, нали? Преди исках да ти нещо. Днес представата ми за това нещо е съвсем различна, и определено не много свързана с предния абзац. Какво? Чудиш се защо не довърших поста си преди? Как да ти кажа...бях в гипс, пишех бавно, а и усещах, че идеята ми се изменя. Представата ми за нещата се трансформираше, мързелът ми напираше да ме превземе и резултатът е, че сега изобщо няма да чуеш какво съм мислела тогава.
Не съжалявам. За нищо. Естествено, яд ме е, че съм направила някои неща. Някои бездействия ме човъркат отвътре. Но като цяло съм в мир с решенията си. Доволна съм, че никой не е решавал вместо мен. И знам, че ако някога се отвори стара глава в моята книга, за да се допише нещо, то това нещо ще е излязло от моята клавиатура, от моите пръсти, ще бъде съзнателно направено от Мен. Затова и няма да ти кажа, че съжалявам за недописания пост.
Ще ми се да ти кажа някои неща сега. Банални, естествено. Важно е да си спокоен. Дори да очакваш лошото, да знаеш, че идва, бъди спокоен. Паниката е излишна. Нещото ще се случи, така или иначе. Мисли. Как да го избегнеш, облекчиш, преживееш. Мисли. А когато решиш, че си мислил достатъчно, спри, за бога, спри да се тормозиш. В интерес на истината мисленето над бъдещ неизбежен проблем не помага по никакъв начин. Но ако ти кажа да не мислиш, ти така или иначе няма да ме послушаш. Вярвай ми.
Важното в случая е да ти писне да мислиш. Да забиеш, да блокираш, да прехвърлиш всички варианти по 1000 пъти. Осъзнах, че в много случаи днес е по-важно от утре. Искам да ти помогна. Ти, който и да си, ако все още мислиш над нещо, което Ще се случи, огледай се, и виж-пропускаш всичко, което Се случва.
И, да, мисля, да спра да говоря във 2 лице. Ясно е, че това е призив към самата мен. Думи, в които искам да повярвам и които понякога проумявам. За теб не е тайна защо пиша това. Няма да се учудиш, защото знаеш всичко, защото ме четеш. Всичко ще запомня. Всичките днес ще ги запомня. Всичките вечери, всичките сутрини, всичко, всичко, всички. И ще ходя с тях навсякъде. Няма да ги пусна. Няма да се откажа. Няма да се предам без бой, ако щеш. Ще се боря за още, ще засмуквам всяко щастие. Взимам това решение сама. Взимам вярното решение сама.
Дано утре да съм достатъчно смела, за да си понеса последствията.
Дано.
P.s съжалявам за нелогичността, но това подрежда моите мисли ;)
Така де, вярно, че рядко го натискам, още по-рядко публикувам, а почти никога не оставам доволна от резултата. И не, няма да ти обещая, че ще пиша. Всъщност нищо няма да ти обещавам. Ще те гледам отстрани и ще ти се смея. "наранаранаааааа ти ми четеш простотиите :PP "
Искам да ти напиша нещо красиво. Да те развеселя. Да те усмихна. Искам да те разплача. Да те накарам да ме заобичаш. Понякога искам да те пристрастя. Искам да се замислиш. Да си изгризеш ноктите/а това защо го искам не знам/.Не се чуди какво четеш тук, моля те, умолявам те, не се чуди. Не го оценявай художествено, не го слагай в рамки. Чувствай го. Чувствай бъркотията, кашата на мислите. Чувствай какво става с мен. Какво правиш с мен. Какво правиш със себе си. С какво се забъркваш.
***
Месец и половина по-късно.
Странно е, нали? Преди исках да ти нещо. Днес представата ми за това нещо е съвсем различна, и определено не много свързана с предния абзац. Какво? Чудиш се защо не довърших поста си преди? Как да ти кажа...бях в гипс, пишех бавно, а и усещах, че идеята ми се изменя. Представата ми за нещата се трансформираше, мързелът ми напираше да ме превземе и резултатът е, че сега изобщо няма да чуеш какво съм мислела тогава.
Не съжалявам. За нищо. Естествено, яд ме е, че съм направила някои неща. Някои бездействия ме човъркат отвътре. Но като цяло съм в мир с решенията си. Доволна съм, че никой не е решавал вместо мен. И знам, че ако някога се отвори стара глава в моята книга, за да се допише нещо, то това нещо ще е излязло от моята клавиатура, от моите пръсти, ще бъде съзнателно направено от Мен. Затова и няма да ти кажа, че съжалявам за недописания пост.
Ще ми се да ти кажа някои неща сега. Банални, естествено. Важно е да си спокоен. Дори да очакваш лошото, да знаеш, че идва, бъди спокоен. Паниката е излишна. Нещото ще се случи, така или иначе. Мисли. Как да го избегнеш, облекчиш, преживееш. Мисли. А когато решиш, че си мислил достатъчно, спри, за бога, спри да се тормозиш. В интерес на истината мисленето над бъдещ неизбежен проблем не помага по никакъв начин. Но ако ти кажа да не мислиш, ти така или иначе няма да ме послушаш. Вярвай ми.
Важното в случая е да ти писне да мислиш. Да забиеш, да блокираш, да прехвърлиш всички варианти по 1000 пъти. Осъзнах, че в много случаи днес е по-важно от утре. Искам да ти помогна. Ти, който и да си, ако все още мислиш над нещо, което Ще се случи, огледай се, и виж-пропускаш всичко, което Се случва.
И, да, мисля, да спра да говоря във 2 лице. Ясно е, че това е призив към самата мен. Думи, в които искам да повярвам и които понякога проумявам. За теб не е тайна защо пиша това. Няма да се учудиш, защото знаеш всичко, защото ме четеш. Всичко ще запомня. Всичките днес ще ги запомня. Всичките вечери, всичките сутрини, всичко, всичко, всички. И ще ходя с тях навсякъде. Няма да ги пусна. Няма да се откажа. Няма да се предам без бой, ако щеш. Ще се боря за още, ще засмуквам всяко щастие. Взимам това решение сама. Взимам вярното решение сама.
Дано утре да съм достатъчно смела, за да си понеса последствията.
Дано.
P.s съжалявам за нелогичността, но това подрежда моите мисли ;)
неделя, 11 януари 2009 г.
Случайно момиче...
Връщаше се тук вече трета вечер. Не, не беше самотният пияница, който остава, докато затворят, и обикновено е потънал в блажен пиянски сън на бара. Не беше и типичният смотан бройкаджия, нито дори плейбоя, по който всички се подмокрят. Всъщност не обичаше баровете, с тяхната задимена обстановка и атмосфера, подканваща към свинщини, разни танцуващи по баровете момиченца и вълци, които само чакат бузките на момиченцето на почервеният, че да се възползват. А се връщаше тук вече трета вечер.
Както преди, дойде с 5-6 познати вълка. И, както преди първото което забеляза беше едно от онези момичета, които уж са като всички останали, а всъщност не са. Лицето и беше добре намазано, гримът и-черен и опушен. Токовете на ботушите и приличаха на средство за самозащита срещу онези, които дръзнат да се възползват от безумно късата дънкова пола. Не носеше бельо, в това вече той се беше уверил. Косата и беше черна, грижливо изправена и хвърчеше толкова яко навсякъде, докато Тя...Рано беше за такива мисли. Дори преди първото питие. Не биваше да си позволява такова отпускане-беше имал немалко момичета, почти всички като нея. И въпреки това-идваше тук вече трети ден.
Това внезапно увлечение по някакво си момиче го накара да се замисли. Да, той вярва в любовта. Да, надява се да я намери. Не, не смята да е скоро и да, мисли да спи с която му падне поне до 25. Не беше като някои други, сложили наморника още 2 курс, които смятат да прекарат живота си с една-единствена жена. Вярно, красива, но една-единствена! Оставаше, обаче, въпросът-какво го доведе тук?
Първата вечер попадна случайно. Чу от някакви познати за яката курва, която се мята по баровете и спи с 2-3 на вечер. Реши да я пробва. И дойде тук. Видя я на бара, сама, в гръб. Огледа я първо като куповач на крави-стегнатия задник, дългата, черна коса, обувките. Заключи, чемомичето си струва и седна с вълците на маса, близка до бара. Тя си поръча едно, после второ, после трето...пиеше на екс, с онзи жест на отчаяние, който беше виждал у много самотни жени. Спря накъде на петото и слезе сравнително стабилно от стола. Той осъзна, че вече целият бар я гледа в очакване.
Пуснаха някаква порно песен и тя започна с бавни, ритмични, вълнообразни движения да се изкачва по стола. После се озова на бара, и го погледна. А това...това не беше погледът на една курва. Не беше онзи поглед казващ "ела ми", който го беше подмамвал на няколко пъти. Не беше и жалкият поглед на онези, които само се опитваха да се правят на мръсници. Беше поглед на изпепеляваща тъга, на непреглътната болка, зов за помощ, не, по-скоро неистов крясък..."Просто курва, просто поредната курва...Не те интересуват чувствата и, само тялото и има значение..."
Вече трети ден отчаяно се опитваше да си го набие в главата. "Само тялото, само плътта, само задоволяването, само за това се връщам тук..." Първата вечер реши, че да я изчука определено ще му помогне да спре да мисли за този поглед, за тъгата. Няма по-добър лек за душевните терзания от секса. Това си беше негова мисъл и, донякъде път, по който беше поел. А тя беше лесна. Слезеше ли от бара се насочваше с мръснишка походка към изхода. Ръцете на различни вълци започваха да се плъзгат къде по-грубо, къде по-нежно по бедрата, гърдите, че дори и под полата и. Тя изглеждаше готова да се пусне на всеки. Обикновено излизаше от бара или с първия, попаднал и пред очите, или с онзи, които е пребил въпросния първи. Доста често се оказваше дори с 2-3 под ръка. Първата вечер излезе с него. Само с него. Оказаха върху голяма, дървена маса в апартамента над бара. Тя вече беше свалила оскъдното си облекло и впиваше изящните си нокти в плътта му. Несигурността, породена от погледа и, бързо изчезна от него. А тя започна бавно да слиза надолу по тялото му. Той предчувстваше удоволствието, искаше го, в този момент повече от всичко друго. А после срещна погледа и. Отчаяние. Мъка. Зов за помощ. Беше объркан. Изтръпна и...се отказа. Навлече бързо дрехите си и се върна в бара. Избяга, като някой изплашен новак. За пред вълците каза, че е прекалено пиян. А нея остави...в стаята. С проклетата и мъка. А тя не каза нищо. Само го изгледа с още по-отчаян и безпомощен поглед, а малко по-късно си намери друг вълк.
Не мислеше да се връща там втори път. Не и след тази случка, не и след като тъпата и мъка не му излизаше от главата. Но не можа да откаже на предложението на вълците. И всичко се повтори...танца, погледа, тъгата. Този път не се опита да стигне до нея. Остави някои от познатите му да я минат. Някак си не се чувстваше готов...порастнал достатъчно, за да сподели тази мъка. Глупоти, разбира се, не можеше да не е готов за една курва. Но все пак не спа с нея.
И ето го тук-вече трета вечер. Той, който мразеше баровете. Той, който имаше всяка, която поиска. Не, не го постигаше с красота, малко жени го заглеждаха заради външността му. В него имаше известна мъжественост, но все пак крайно недостатъчна, за да хване окото. Друг беше чарът му...Държеше се като животно-и в говора, и в действията. Да бъде внимателен не беше в негов стил. Караше направо-ръцете му обикновено започваха да обикалят тялото на обекта до 10-тата минута, а до 2 часа вече беше спал с него. Предполагаше, че на жените просто им е писнало да ги гледат като писани яйца, да ги обгрижват непрестанно да ги "лигавят",а когато цялата тази нежност станеше непрестанно държание в леглото, на жената и идваше до гуша. И тогава идваше той. Той не обещаваше нищо, отричаше нежността и явно предлагаше само див секс. Имал бе всяка, която поиска. Досега.
Трудно му беше да си обясни защо е тук. Определено не беше за да я изчука...макар че гордостта му беше потъпкана след онзи "инцидент''. Вече не можеше дори да се наслаждава на танца и-плавно слизащият надолу шпагат, придружен с онова необяснимо яко мятане на косата, не го докосваше. За него живи и истински бяха само очите и...сега не можеше да се прави, че не го интересува мъката и. Внезапно го осени идеята, че може да и помогне, изпълни го щастие, а после това щастие се спука...не можеше да измисли начин да и подаде ръка без да нарани собствената си гордост, без да се изложи пред вълците...никой нямаше правото да се интересува от кучките.
Подобни душевни терзания му бяха съвсем чужди. Несексуалното утешение отдавна не бе вариат за него. Измъчен от последните 3 дни, той напусна бара, строполи се на една пейка в близкия парк и остана там. Размишляваше. За нищожността на "идеалния" си живот и затова в какво се бе превърнал. Намерил начина, да призове плътта при себе си, самият той беше станал животно. Да не може да се насили да помогне. Всъщност да няма представа как да го направи. Безполезен, не можещ дори да прави секс, мислещ непрестанно за някаква кучка...ето в това го бе превърнал животът му. А желанието да помогне не го оставяше намира. То гризеше съвестта му, унищожаваше устоите на философията му, спореше с начина му на живот и го изяждаше отвътре с жалкия си опит да го промени...
Не усети кога тя се беше озовала до него. С красивите си, отчаяни очи. С още по-отчаяни жестове тя започна да го обсипва с целувки, да го приканва към секс. Вълни от безпомощност го заляха, усети отново онази неспособност да бъде с нея и започна бавно да я отблъсква от себе си. "Моля те...не ме потъпквай..отново..." Тихият и шепот го разкъсваше отвътре. С всяка друга щеше нямаше да се замисли, но сега...Обгърна я внимателно с ръцете си и я накара да го погледне. Насили се да срещне очите и и изрече най-странното изречение в живота си-"Не се чувствам готов...да бъда с теб...да...посрещна мъката ти." Настана тишина. Искрици любов и планини от лед се посипаха отгоре му само от нейния поглед. Тя стана бавно, с достойнство непознато за него досега, и когато тъмнината вече бе покрила лицето и тя промълви с глас, на ръба на истерията и отчаянието, маскирани зад фалшива ледена нотка: "Няма мъка в мен. Само страст и сладострастие. Ще съжаляваш за пропиления шанс." Стъпките и бавно започнаха да заглъхват...
Не усети кога се прибра в общежитието. На следващия ден почти не проговори. Вечерта отново отиде в бара, но тя вече не беше там...разбира се, този вид кучки рядко се застояваха на едно място, обикаляха баровете, търсейки разнообразие. А и след снощи очакваше да стане така. Той лично не би се върнал там, кодето са потъпкали единствената му гордост. Отчаяно искаше да я види, искаше да и каже много неща, едно от друго по безсмислени, премяташе наум начините да и помогне, и всичко това навятъра. Тя не беше там.
Последва низ от безвскусни дни. Той дори взе, че посети няколко лекции, с надеждата да се разведри. Приятелите определено не помагаха, с непрестанните си разкази за кучки, секс, или, още по-лошо, вечна любов. Понякога излизаше да се скита из улиците с надеждата да я види. После надеждата се превърна в мечта. Мечтата в недостижимост. И тъкмо когато времето щеше да донесе забрава, в ръцете му попадна един от онези безплатни, почти безполезни вестници, изпълнени с политика, модерни лекарства против депресия, а понякога-случайни размишления. Прелиствайки страниците, покрай любовните посвещения и есетата, защитаващи патриотизма, погледът му попадна на "Изповедта на една жена"/всъщност, едно от многото банални заглавия/...
"Мария Игнатова...студентка. Без семейство. Преди година произнесоха присъдата ми-"Няма да имаш деца". За една жена това е...неописуема мъка, която никога не напуска живота ти. Мъка, която се таи в очите ти, кара те да се самообвиняваш и самобичуваш, да се чувстваш непотребен, нищожен, незначим. Мъка, която руши връзката с всеки мъж, способна да унищожи собствената ти същност, да те изпрати в някой бар, където всяка вечер да търсиш спасение в алкохола и секса със случаен мъж. Тази мъка ме завлече до дъното. А после именно един от тези "случайни" мъже ми показа колко съм жалка, напомни ми колко сила имаше в мен преди присъдата. Искам да благодаря на отказа му. Този отказ беше шамара, който ме пробуди. Сега знам. Мъката никога няма да ме напусне. А това е крайно недостатъчна причина да бъда действително безполезна. Имам цел-да помогна на хората да намерят пътя си, да се преборят с отчаянието и да осъзнаят ценността си. Започвам с това есе..."
Случайните срещи имат силата да променят живота ни. И никога не знаем кой ще срещнем утре, не знаем как ще се променим и къде ще се озовем заради него. Обикновено денят ни завършва там , където е започнал...но в някои, наистина редки случаи...Мария не е лошо име за бъдещете ти жена, нали?
Както преди, дойде с 5-6 познати вълка. И, както преди първото което забеляза беше едно от онези момичета, които уж са като всички останали, а всъщност не са. Лицето и беше добре намазано, гримът и-черен и опушен. Токовете на ботушите и приличаха на средство за самозащита срещу онези, които дръзнат да се възползват от безумно късата дънкова пола. Не носеше бельо, в това вече той се беше уверил. Косата и беше черна, грижливо изправена и хвърчеше толкова яко навсякъде, докато Тя...Рано беше за такива мисли. Дори преди първото питие. Не биваше да си позволява такова отпускане-беше имал немалко момичета, почти всички като нея. И въпреки това-идваше тук вече трети ден.
Това внезапно увлечение по някакво си момиче го накара да се замисли. Да, той вярва в любовта. Да, надява се да я намери. Не, не смята да е скоро и да, мисли да спи с която му падне поне до 25. Не беше като някои други, сложили наморника още 2 курс, които смятат да прекарат живота си с една-единствена жена. Вярно, красива, но една-единствена! Оставаше, обаче, въпросът-какво го доведе тук?
Първата вечер попадна случайно. Чу от някакви познати за яката курва, която се мята по баровете и спи с 2-3 на вечер. Реши да я пробва. И дойде тук. Видя я на бара, сама, в гръб. Огледа я първо като куповач на крави-стегнатия задник, дългата, черна коса, обувките. Заключи, чемомичето си струва и седна с вълците на маса, близка до бара. Тя си поръча едно, после второ, после трето...пиеше на екс, с онзи жест на отчаяние, който беше виждал у много самотни жени. Спря накъде на петото и слезе сравнително стабилно от стола. Той осъзна, че вече целият бар я гледа в очакване.
Пуснаха някаква порно песен и тя започна с бавни, ритмични, вълнообразни движения да се изкачва по стола. После се озова на бара, и го погледна. А това...това не беше погледът на една курва. Не беше онзи поглед казващ "ела ми", който го беше подмамвал на няколко пъти. Не беше и жалкият поглед на онези, които само се опитваха да се правят на мръсници. Беше поглед на изпепеляваща тъга, на непреглътната болка, зов за помощ, не, по-скоро неистов крясък..."Просто курва, просто поредната курва...Не те интересуват чувствата и, само тялото и има значение..."
Вече трети ден отчаяно се опитваше да си го набие в главата. "Само тялото, само плътта, само задоволяването, само за това се връщам тук..." Първата вечер реши, че да я изчука определено ще му помогне да спре да мисли за този поглед, за тъгата. Няма по-добър лек за душевните терзания от секса. Това си беше негова мисъл и, донякъде път, по който беше поел. А тя беше лесна. Слезеше ли от бара се насочваше с мръснишка походка към изхода. Ръцете на различни вълци започваха да се плъзгат къде по-грубо, къде по-нежно по бедрата, гърдите, че дори и под полата и. Тя изглеждаше готова да се пусне на всеки. Обикновено излизаше от бара или с първия, попаднал и пред очите, или с онзи, които е пребил въпросния първи. Доста често се оказваше дори с 2-3 под ръка. Първата вечер излезе с него. Само с него. Оказаха върху голяма, дървена маса в апартамента над бара. Тя вече беше свалила оскъдното си облекло и впиваше изящните си нокти в плътта му. Несигурността, породена от погледа и, бързо изчезна от него. А тя започна бавно да слиза надолу по тялото му. Той предчувстваше удоволствието, искаше го, в този момент повече от всичко друго. А после срещна погледа и. Отчаяние. Мъка. Зов за помощ. Беше объркан. Изтръпна и...се отказа. Навлече бързо дрехите си и се върна в бара. Избяга, като някой изплашен новак. За пред вълците каза, че е прекалено пиян. А нея остави...в стаята. С проклетата и мъка. А тя не каза нищо. Само го изгледа с още по-отчаян и безпомощен поглед, а малко по-късно си намери друг вълк.
Не мислеше да се връща там втори път. Не и след тази случка, не и след като тъпата и мъка не му излизаше от главата. Но не можа да откаже на предложението на вълците. И всичко се повтори...танца, погледа, тъгата. Този път не се опита да стигне до нея. Остави някои от познатите му да я минат. Някак си не се чувстваше готов...порастнал достатъчно, за да сподели тази мъка. Глупоти, разбира се, не можеше да не е готов за една курва. Но все пак не спа с нея.
И ето го тук-вече трета вечер. Той, който мразеше баровете. Той, който имаше всяка, която поиска. Не, не го постигаше с красота, малко жени го заглеждаха заради външността му. В него имаше известна мъжественост, но все пак крайно недостатъчна, за да хване окото. Друг беше чарът му...Държеше се като животно-и в говора, и в действията. Да бъде внимателен не беше в негов стил. Караше направо-ръцете му обикновено започваха да обикалят тялото на обекта до 10-тата минута, а до 2 часа вече беше спал с него. Предполагаше, че на жените просто им е писнало да ги гледат като писани яйца, да ги обгрижват непрестанно да ги "лигавят",а когато цялата тази нежност станеше непрестанно държание в леглото, на жената и идваше до гуша. И тогава идваше той. Той не обещаваше нищо, отричаше нежността и явно предлагаше само див секс. Имал бе всяка, която поиска. Досега.
Трудно му беше да си обясни защо е тук. Определено не беше за да я изчука...макар че гордостта му беше потъпкана след онзи "инцидент''. Вече не можеше дори да се наслаждава на танца и-плавно слизащият надолу шпагат, придружен с онова необяснимо яко мятане на косата, не го докосваше. За него живи и истински бяха само очите и...сега не можеше да се прави, че не го интересува мъката и. Внезапно го осени идеята, че може да и помогне, изпълни го щастие, а после това щастие се спука...не можеше да измисли начин да и подаде ръка без да нарани собствената си гордост, без да се изложи пред вълците...никой нямаше правото да се интересува от кучките.
Подобни душевни терзания му бяха съвсем чужди. Несексуалното утешение отдавна не бе вариат за него. Измъчен от последните 3 дни, той напусна бара, строполи се на една пейка в близкия парк и остана там. Размишляваше. За нищожността на "идеалния" си живот и затова в какво се бе превърнал. Намерил начина, да призове плътта при себе си, самият той беше станал животно. Да не може да се насили да помогне. Всъщност да няма представа как да го направи. Безполезен, не можещ дори да прави секс, мислещ непрестанно за някаква кучка...ето в това го бе превърнал животът му. А желанието да помогне не го оставяше намира. То гризеше съвестта му, унищожаваше устоите на философията му, спореше с начина му на живот и го изяждаше отвътре с жалкия си опит да го промени...
Не усети кога тя се беше озовала до него. С красивите си, отчаяни очи. С още по-отчаяни жестове тя започна да го обсипва с целувки, да го приканва към секс. Вълни от безпомощност го заляха, усети отново онази неспособност да бъде с нея и започна бавно да я отблъсква от себе си. "Моля те...не ме потъпквай..отново..." Тихият и шепот го разкъсваше отвътре. С всяка друга щеше нямаше да се замисли, но сега...Обгърна я внимателно с ръцете си и я накара да го погледне. Насили се да срещне очите и и изрече най-странното изречение в живота си-"Не се чувствам готов...да бъда с теб...да...посрещна мъката ти." Настана тишина. Искрици любов и планини от лед се посипаха отгоре му само от нейния поглед. Тя стана бавно, с достойнство непознато за него досега, и когато тъмнината вече бе покрила лицето и тя промълви с глас, на ръба на истерията и отчаянието, маскирани зад фалшива ледена нотка: "Няма мъка в мен. Само страст и сладострастие. Ще съжаляваш за пропиления шанс." Стъпките и бавно започнаха да заглъхват...
Не усети кога се прибра в общежитието. На следващия ден почти не проговори. Вечерта отново отиде в бара, но тя вече не беше там...разбира се, този вид кучки рядко се застояваха на едно място, обикаляха баровете, търсейки разнообразие. А и след снощи очакваше да стане така. Той лично не би се върнал там, кодето са потъпкали единствената му гордост. Отчаяно искаше да я види, искаше да и каже много неща, едно от друго по безсмислени, премяташе наум начините да и помогне, и всичко това навятъра. Тя не беше там.
Последва низ от безвскусни дни. Той дори взе, че посети няколко лекции, с надеждата да се разведри. Приятелите определено не помагаха, с непрестанните си разкази за кучки, секс, или, още по-лошо, вечна любов. Понякога излизаше да се скита из улиците с надеждата да я види. После надеждата се превърна в мечта. Мечтата в недостижимост. И тъкмо когато времето щеше да донесе забрава, в ръцете му попадна един от онези безплатни, почти безполезни вестници, изпълнени с политика, модерни лекарства против депресия, а понякога-случайни размишления. Прелиствайки страниците, покрай любовните посвещения и есетата, защитаващи патриотизма, погледът му попадна на "Изповедта на една жена"/всъщност, едно от многото банални заглавия/...
"Мария Игнатова...студентка. Без семейство. Преди година произнесоха присъдата ми-"Няма да имаш деца". За една жена това е...неописуема мъка, която никога не напуска живота ти. Мъка, която се таи в очите ти, кара те да се самообвиняваш и самобичуваш, да се чувстваш непотребен, нищожен, незначим. Мъка, която руши връзката с всеки мъж, способна да унищожи собствената ти същност, да те изпрати в някой бар, където всяка вечер да търсиш спасение в алкохола и секса със случаен мъж. Тази мъка ме завлече до дъното. А после именно един от тези "случайни" мъже ми показа колко съм жалка, напомни ми колко сила имаше в мен преди присъдата. Искам да благодаря на отказа му. Този отказ беше шамара, който ме пробуди. Сега знам. Мъката никога няма да ме напусне. А това е крайно недостатъчна причина да бъда действително безполезна. Имам цел-да помогна на хората да намерят пътя си, да се преборят с отчаянието и да осъзнаят ценността си. Започвам с това есе..."
Случайните срещи имат силата да променят живота ни. И никога не знаем кой ще срещнем утре, не знаем как ще се променим и къде ще се озовем заради него. Обикновено денят ни завършва там , където е започнал...но в някои, наистина редки случаи...Мария не е лошо име за бъдещете ти жена, нали?
неделя, 4 януари 2009 г.
Party all the time...
Тъй и тъй всички си направиха равносметки...ще равносмятам и аз. Мисля да равносмятам най-вече последния месец, понеже ме мързи.
За останалите 11 месеца от годината, известна по света като My sweet 16 year...единствената дума която ми идва наум е party. Летях, учих, печелих, плаках, крещах, обичах, не се прибирах по цял ден, осолявах се всеки ден на плажа, екскурзионствах, навиквахме се с майка, после се смяхме и като че ли сме почти приятелки. Доста често взимах порастнали решения, още по-често бях типичното дете /но нали това ми е е чара/...и общо взето мога да кажа че се забелязва някакво мижаво придвижване към света на младите възрастни. So damn happy...
Декември, 2008. Не знам дали е от настроението тези 2 дни, но дните от 23-ти нататък до сега ми се виждат прекалено...от всичко, за да са истина. Имахме си прилично коледно парти с класа и дори всички останаха до прилично време! И бях с яката шапка на Фло и беше яко.
Коледния дух ме посети чак на 24-ти/което може би се дължи на факта, че тогава се сдобих с телефон/, а самият дядо коледа беше пре-щедър и мисля догодина да слушкам още повече...така де винаги може още нещо (rofl). До 31 строих много пъзели, ходих на кино, играх си със sister-а и четох, ама наистина много четох. Даже свърших 7-ма книга! Само малко да пофлуудя-четете фентъзи и ще откриете истинската мъдрост! Мисля скоро да направя един пост, в който да слагам всеки ден любимо изречение от Колелото...А дано мързелът не наделее...а дано!
Новогодишният дух беше много добър. Донесе топлина както в душата, така и в чашата. Донесе смях и наистина незабравими моменти...донесе разплакващи обяснения. За първи път запалих пиратка еййййй!!!/не че беше кой знае какво...но е нещо за 1-ви път а 1-я път е...голяма работа/. Донесе крещяне от терасата и толкова много уют и любов, че почти докосна границата...От друга страна границите са нещо, което си поставяме сами, така че считам че може иииии да имам всичко :PPP
Макар и много добър, новогодишния дух беше изцяло засенчен от рожденденския дух. Я кажете сега, кога последно сте получавали лютеница за подарък, а?! Загубих надяждането на торта без ръце на нова година, но затова пък го спечелих на 1-ви, когато всичко си беше постаро му. Роднините си бяха вкъщи...говориха си нормалните общи приказки, мятаха се мартеници навсякъде...и така.
Този рожден ден беше точно, ама абсолютно точно, "три дни яли, пили, и се веселили". На 02. пристигна родата от ямбол, наблъскахме се 20 човека вкъщи, играх с дребосъците, Марти надраска леглото с червен маркер, а Милена ми събори плаката. И беше вкъщенско и яко. И имаше много чистене.Ииии...братовчедката остана!!! Обичам те!
А на 03...еми 03 си беше 03 и това е. Не знам да му е липсвало нещо/освен алкохол/, но мисля че и без това всички се държахме като на градус. Получих Тодор за подарък и сега ще трябва да ме слуша безусловно през цялаааата година..на на на на на... Незабравими бяха много моменти, много танци, много хорам които неочаквано затанцуваха, много големи лигни, които искам да забравя, ама май няма да мога (rofl), много китара и не можещи да оправят текста фалшиво пеещи хора...Много боклук, но поне нищо счупено-повърнато. И много смях. Толкова много, че се чудя дали го заслужавам. А, и също много готин шал. И нещо, което не съм отворила още, и няма да мога да заспя тази вечер, но...ще трябва да го отворя утре...
Зад всеки един ред тук стои поне по един абзац, поне по една песен и поне по 1000 впечатления. Зад всяка сричка-поне една целувка, прегръдка, докосване, усмивка и споделяне. Не всичко е щастие. Но само то си струва да се запомни.
За останалите 11 месеца от годината, известна по света като My sweet 16 year...единствената дума която ми идва наум е party. Летях, учих, печелих, плаках, крещах, обичах, не се прибирах по цял ден, осолявах се всеки ден на плажа, екскурзионствах, навиквахме се с майка, после се смяхме и като че ли сме почти приятелки. Доста често взимах порастнали решения, още по-често бях типичното дете /но нали това ми е е чара/...и общо взето мога да кажа че се забелязва някакво мижаво придвижване към света на младите възрастни. So damn happy...
Декември, 2008. Не знам дали е от настроението тези 2 дни, но дните от 23-ти нататък до сега ми се виждат прекалено...от всичко, за да са истина. Имахме си прилично коледно парти с класа и дори всички останаха до прилично време! И бях с яката шапка на Фло и беше яко.
Коледния дух ме посети чак на 24-ти/което може би се дължи на факта, че тогава се сдобих с телефон/, а самият дядо коледа беше пре-щедър и мисля догодина да слушкам още повече...така де винаги може още нещо (rofl). До 31 строих много пъзели, ходих на кино, играх си със sister-а и четох, ама наистина много четох. Даже свърших 7-ма книга! Само малко да пофлуудя-четете фентъзи и ще откриете истинската мъдрост! Мисля скоро да направя един пост, в който да слагам всеки ден любимо изречение от Колелото...А дано мързелът не наделее...а дано!
Новогодишният дух беше много добър. Донесе топлина както в душата, така и в чашата. Донесе смях и наистина незабравими моменти...донесе разплакващи обяснения. За първи път запалих пиратка еййййй!!!/не че беше кой знае какво...но е нещо за 1-ви път а 1-я път е...голяма работа/. Донесе крещяне от терасата и толкова много уют и любов, че почти докосна границата...От друга страна границите са нещо, което си поставяме сами, така че считам че може иииии да имам всичко :PPP
Макар и много добър, новогодишния дух беше изцяло засенчен от рожденденския дух. Я кажете сега, кога последно сте получавали лютеница за подарък, а?! Загубих надяждането на торта без ръце на нова година, но затова пък го спечелих на 1-ви, когато всичко си беше постаро му. Роднините си бяха вкъщи...говориха си нормалните общи приказки, мятаха се мартеници навсякъде...и така.
Този рожден ден беше точно, ама абсолютно точно, "три дни яли, пили, и се веселили". На 02. пристигна родата от ямбол, наблъскахме се 20 човека вкъщи, играх с дребосъците, Марти надраска леглото с червен маркер, а Милена ми събори плаката. И беше вкъщенско и яко. И имаше много чистене.Ииии...братовчедката остана!!! Обичам те!
А на 03...еми 03 си беше 03 и това е. Не знам да му е липсвало нещо/освен алкохол/, но мисля че и без това всички се държахме като на градус. Получих Тодор за подарък и сега ще трябва да ме слуша безусловно през цялаааата година..на на на на на... Незабравими бяха много моменти, много танци, много хорам които неочаквано затанцуваха, много големи лигни, които искам да забравя, ама май няма да мога (rofl), много китара и не можещи да оправят текста фалшиво пеещи хора...Много боклук, но поне нищо счупено-повърнато. И много смях. Толкова много, че се чудя дали го заслужавам. А, и също много готин шал. И нещо, което не съм отворила още, и няма да мога да заспя тази вечер, но...ще трябва да го отворя утре...
Зад всеки един ред тук стои поне по един абзац, поне по една песен и поне по 1000 впечатления. Зад всяка сричка-поне една целувка, прегръдка, докосване, усмивка и споделяне. Не всичко е щастие. Но само то си струва да се запомни.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
