COOOOOOOOOOOOOOL

COOL...

Впечатленията ми от тези 3 дена най-вероятно няма да бъдат изложени в четлив вид. Това се дължи на силата на емоцията и на върховната форма на лигня, която царуваше в гореспоменатите дни. :)

Разбира се, всичко започна със спокоен сън и леко лафче за "моя мъж, нейния мъж, мъжа на еди-кой-си, мойта манджа, нейната манджа, манджата на еди-кой-си и т.н.". Белотченце, смесица между няма-да-коментирам-какъв хаус сет и радиото на рейса, лигни разни, преобръщане на играта от 30:90 до нещо от рода на 155:145. Като цяло всичко в реда на нещата :P

Спирка. Камъни. Между другото, доста интересни са тези камъни в Перперикон, ако не ви мързи, може да идете. Култовото изказване "Вие идвате тук като поклонници на Бога, но пътят до Бога е труден" и после дерзай по камъните нагоре. Ха, някой скоро да е седял на трон, а? :P /верно тронът беше за жена 1.50, и мъъъничко не се събрах/. Набедените от нас за перални каменни неща се оказаха гробове. Очевидно и за археолози не ставаме. Иии зех на дребното една мноооого сладка костенурка, и на милото зех нещо, ама вчера забравих да му го дам (wasntme).

Въх, като видях голямата средновековна сграда на музея в Кърджали, и започнаха да ми изникват картини на големи зали с огромни камини, тежки, черни завеси с червеникав оттенък, паяжовидни полюлеи и свещи в нишите на стените, и, разбира се-огромно, меко килимо-легло пред камината...
Е, в музея всъщност нямаше такива неща. Не беше точно скучният музей в Бургас-имаше си неща за разглеждане, но не смятам да ви занимавам с тях :P.

Кърджали е един турскоезичен, мюсюлмански град, в който малките деца няма да ви разберат какво говорите и ще вечеряте в ресторант "Саим Рали". Храната е малко объркваща. Спагетите приличат на кашкавал в месо, а пилешките бутчета имат странния вид на пържола. Разбира се, всичко е вкусно. Във въпросното заведение установихме супер миекия си говор-"И двиети са зайети". Тъй де-"Аз съм от далиеку и говоря миеку".

На хотела няма да се спирам много, за да не стават издънки. Хотелът си беше хубав, с големи легла и меки завивки. След като си тръгнахме не беше чак толкова хубав. Ако видите петна от "сок от боровинка" по килима-не са от нашия випуск. Като извод от сбора преживявания в хотела мога да кажа, че четирима души и малко-много спирт могат да си направят достатъчно як купон :P

На следващия ден ни мъкнаха по разни църкви, музеи и т.н., които не бяха съвсем безинтересни. Някак си гордо ти става като чуеш "Тука е открита най-старата незнам-си какво в света". Петнадесет минутните "кратки" беседи, обаче, идваха в повече, особено за хора, които не са успели да намерят айрян в нито един хранителен магазин. Едно от малкото разочарования в екскурзията бяха пъпросните 30 км до Златоград, които всъщност бяха 3х30...

Златоград е симпатичен, малък град, абсолютно безлюден по тъмно/с изключение на няколко люшкащи се по тротоара съмнителни типове/. Има си нов-стар частен етнографки комплекс, където можеш да тъчеш на стан и да пиеш "въртяно" кафе. Също така, можеш да видиш първите ютии, използвани за затопляне на водата за бръснене и страхотна колекция от ножове :P. Яденето там прилича на това, което си си поръчал и е сравнително вкусно.

В това градче се намира най-голямата доскотека в юго-незнам-какъв си край, и, след като стана ясно, че са я договорили специално за нас, започват приготовления. "Някой да има потник? Спирала? Молив? Фон дьо тен? Висулка? Сенки? и т.н". Хаосът беше пълен. Звъннах на милото да го дразня /за разлика от вчера, дрена и флото не ми суфлираха отзаде/. Мисля си, че дразненето премина повече от успешно (devil).

Дискотеката беше...голяма. Песните преминаха през хаус, рап, чалга, гюбеци, ретро и всичко, което си поръчаме/понеже диското е само за нас :PP/. Беше...мега яко. Докато вървеше silence, усещах само собственото си раздиращо се гърло, буквалното сливане с песента и нищо друго...абсолютно нищичко друго...
След 4 часа подскачане почти нон-стоп,тотално излигавяне на повечето хаосове и гюбеци/майкоо сиг. съм изглеждала трагично отстрани :DD/ днеска не мога да се мръдна. Беше...мега яко.

На връщане спахме прилично почти през целия път, така че ще пропусна да каже нещо повече. Младежкият дом, изхвърчане от рейса, гушване на милото, и, тъкмо да си тръгвам, ми светва, че най-любимият ми шал е останал в автобуса. Гигантският мрън в мен започва епическо мрънкане, не успявам да догоня рейса, вселенският мрън в мен започва да мрънка на глас, и, докато успея да кажа "не", Тодор вече търчи към рейса. Със смесица от щастие и гузна съвест/че съм накарала милото да търчи/ си взимам най-любимия шал и осъзнавам че съм наистина щастлива, щастлива, щастливаааа...

COOl...

Коледно есе за Praktiker

Плитка, слънце, птичка, грозде...

Когато сестра ми започне да прави гирлянди, знам, че Коледата идва. Разбира се и преди това, от всичките играчки, коледни украси по магазините и фалшиви дядо-коледовци, го виждам, но малките камбани цветна хартия донасят целия семеен коледен дух при мен. /Веднъж, когато бях колкото сестра ми, с мама спечелихме конкурс за най-дълга гирлянда от хартия...оттгогава Коледата изплува в съзнанието ми редом с гирляндите/.

Разбира се, гирляндите са просто началото. Типично за духа на коледа се започва голямото изнудване за подаръци. “Мамо, мамо, нека Дядо Коледа ми донесе къща за кукли!”, след 2 дни къщата за кукли става барби, а когато започнат коледните реклами-пишкащо бебе. Е, не че аз оставам по-назад от сестра си-по коледа изведнъж зимният ми гардероб започва да плаче за смяна, а телефонът ми става “голяма бракма”.

Около седмица преди Коледа се започва Трескавото Украсяване на Дома. Въпросните гирлянди се появат на различни места в къщата, саморъчно направен венец виси на вратата, добре закрепен със солидна доза тиксо. Старите, прашасали коледни играчки изскачат незнайно откъде и, след известни спорове къде да бъдат окачени, намират местата си. А когато не е остано нищо повече за украсяване, дядо се появява на вратата с голяма, истинска и коледно миришеща елха. Лимончо, портокалчо, ангелчо и другите играчки бързо се наместват по дръвчето, малко гирлянди, светещи лампички и хоп!-коледната украса е готова.

След Голямото Коледно-Вселенско Почистване, 1-2 дни преди Коледа се започва Още По-Голямото Коледно Готвене. Пилешко филе в бял сос, баница, салата, орехи, мандарини, ядки, шоколади-странна смесица от ястия намират място на трапезата. Точно в средата на масата голямата червена свещ бива запалена, семейството се събира, и в типичната само за Коледа мирна обстановка унищожава всички толкова вкусни неща.
На сутринта множество чаши, чинии, покривки, опаковки от подаръци и иглички от елха чакат да бъдат почистени.

Плитка, слънце, птичка, грозде...баба ме учи да редя фигурките върху Коледната питка. Някога и аз ще науча някого на Коледа. Коледа е семеен празник.


* това есе е написано под натиска на Веселина Радева /сьтрудник-администрация в Praktiker и моя майка/ за целитe на Praktiker-Бургас. Преводът на английски език ще бъде публикуван възможно най-скоро. :DDDDDDDDDD

Молитва

Мое Идеално АЗ,

Искам В-С-И-Ч-К-О!

1. Да стана по-отговорна, по-подредена, по-самостоятелна. Да спра да забравям поръчения, задължения и цели. Да се науча да готвя и да пускам пералнята; да не ми падат дрехи отгоре, като си отворя шкафа;да не изкарвам купчина непотребни листи от рафта с учебниците; да не си губя якето, портомонето, ключовете, картата за автобуса и т.н. С действията си да накарам непрестанното мрънкане, че не помагам вкъщи, да спре. Да откривам нещата, които търся. Да си пера дрехите за наръка когато трябва, а не 1 час преди да ми потрябват. Като цяло-да изляза от понятието влюбена-загубена и "Няма го Пенчо в лъжичника". :D

2. Търпение и воля. Да се науча да танцувам степ, въпреки че става бавно, трудно, и тренирам сама. Да сваля някое кило. Да спра да си го изкарвам на другите, когато ми е криво. Да спра да се филмирам за щяло-нещяло, или поне да спра да го показвам. Искам воля, за да запазя начина си на живот от външните влияния и критики. Да спра да завися от мнението на околната среда и т.н.

3. Мнение. Искам по-конкретно мнение за музика и стил на обличане. По-конкретно да казвам "не" и по-ясно-"да". Искам представа за близкото бъдеще и поне бегла представа за професия. По-точна и трезва преценка за хората около мен също няма да ми е излишна. Искам след 1 година в този блог да напиша есе на тема Кой съм аз, и то да звучи завършено.

4. Слушател. Искам да бъда по-добър слушател. По-искрен и по-ефективен. Като давам съвет, да не звучи като заповед; и ако упреквам да не е толкова...грубо. Искам хората да искат да ми се доверят и да им е приятно да го правят. И да се чувстват облекчени след това.

5. Искам любов, поне толкова колкото имам сега и достатъчно ентусиазъм и възможности да я покажа. Всъщност искам да я показвам по-по-най често. Да казвам на приятелите и мама по-често колко са ценни и яки; на Тодор-какво всъщност значи за мен; на себе си-че не съм толкова зле (хаха това е малко нарцистично). Любов и Самоувереност, за да мога да си крача спокойно. Ей тва е-живот.

6. Най-най-най важното. Искам да свикна с последния извод, до който стигнах, и да накарам хората, да го разберат:

Любовта е избор. Изборът е свобода. И когато любовта избере себе си няма окови. Има само нова свобода.

И най-прекрасното е, че имам цяли 1,2,3,4... години, за да те накарам да го разбереш напълно. Или, защо пък не-за да ти го докажа ;)

Искам ВСИЧКО!

Амин.

Choice...

Коментарът е изтрит.

Изтри го? Заличи мнението си. Доста вулгарно? Крайно негативно? Неприлично положително?Безсмислено?

Мислиш, че това са основания. Не можеш да се отречеш от мнението си. Ти си него и то е част от теб. Можеш само да го променяш. С delete показваш срам. От себе си. От мненията. От изборите, които правиш.

За избора исках да ви говоря. На дрехи. На обувки. На грим. На хранене. На режим на спане. На приятели. На отношение към задълженята. На врагове.

Не че имам какво да ви кажа за него. Изборът-дали да продължиш да четеш. Може да има нещо смислено. Или да няма. Ти избираш.

Еди-какво-си се случи, защото така се получиха нещата. ГРЕШКА! или почти грешка (понякога и съдбата пречи). Избор. Ключ. Следиш ли?

Терзания. Преди избора. Съмнения. След него. Облекчение. Че си избрал. Всеки греши. По-точно: Винаги съществува измерение на избора, в което той не е само добър. И разни хора наоколо, които да дават акъл. Няма лошо.

Защо избираш? Защо черната блуза? Ами онази, сивата? Какво стана с нея? Не е ли модерна вече?

Ти избираш. Вярно. И другите избират вместо теб. Също вярно. Списанията избират. Кориците казват-"Това"(за модерните), и "В никакъв случай това"(за различните). Медиите избират. Това-морално, онова-неморално. Приятелите избират. "Хубав си". "Не си хубав". "Дебел си"."Отслабнал си". И вярваш. Или поне се замисляш.

Съветите. Направи това. Направи онова. Що да сториш? Изборът е или вслушване, или напук. И все се води по съвета. Ех, тоя избор..."мъж, под чехъл"...

Избра да стигнеш дотук? Грешно. Правилно. Няма да те занимавам още дълго.

И все пак изборът си е твой. И си го обмислил. Или пък не. Но си скочил. В Нещо. Избрал си. И светът е избрал, заедно с теб. Няма значение дали се водиш по нещо. Това нещо е твое. Твой приятел. Твое виждане. Твое Нещо. И тогава Нещото си ти. И Изборът пак е твой. И ти си изборът. И само неща, които не са твои, могат да те обвиняват за него. Страх те е? Няма страшно. Направи обвинителите Свои. Или пък не. Ти избираш. А щастието е после да извикаш с пълно гърло:

"АЗ ИЗБРАХ!!!",

защото стигна до края. Или до началото. Зависи. Ти избираш.

Съдби

Кап, кап, кап...Кап, кап, кап...Кап, кап, кап, кап, кап, кап...

Дъждът постепенно се усилваше. Хората се разбягаха по главната улица кой накъдето свари-към близкия мол, спирка, бирария, държейки над главите си най-разнообразни неща-дрехи, торбички, раници. Един-двама имаха чадъри. Ето ги и онези младежи, които напук на дъжда вървят с равномерна крачка и се смеят. Не бягат. Не се крият. Свободата на младостта им дава дързост. Тук-таме изпод някоя козирка хората ги поглеждат я учудено, я с поглед, замечтан в не чак толкова далечното минало.

Смехът на младежите заглъхна и главаната опустя съвсем. Народът буквално беше залял местните кафенета. Швепс, кола, бира, фанта, спрайт, натурален сок-поръчките валяха като потопа навън. Собствениците на повечето заведения вече тропаха нервно с крак и чакаха доставката на животворните напитки. Мисълта за някоя пропусната еднолевка ги ужасяваше. Навсякъде тревожно се очакваше потропването на количката.

Момчето-доставчик беше родено преди около двадесет години. Не беше леко раждане-бебе, родено в 6-я месец, 1кг. и 100гр. Истинско чудо бе, че оцеля. Така получи и името си-Божидар. Три-четири години по-късно, обаче, стана ясно, че Божидар има леко умствено изоставане-лекарите казваха, че би могъл да учи в нормално училище, да се развива що-годе нормално. "От него просто няма да стане професор"-пошегува се специалистката.

После бум-катастрофа, мъртви родители, неспособна баба, интернат... Двадесет години по-късно, Божидар получаваше стотина лева от щедрата си държава, с които едва плащаше наема за малката таванска стаичка. Рботеше като разносвач на напитки по главната-работа, за която беше нает от така добрият г-н Стойков. Зима, лято, дъжд, вятър, жега-Божидар обикаляше заведенията, прегърбен, неотменна част от интериора на главната. И разбира се, тъй като щедростта на българина няма граници, му даваха богатството от 70 лева.

Днес, обаче, в проливния дъжд, когато толкова много нервни собственици го чакаха, Божидар не се появи. Телефонът на г-н Стойков се загря от обаждания. А г-н Стойков не можеше да се свърже с Божидар. Едва сега се сети, че подчиненият му няма телефон. След като управителят разбра, че напитките няма да дойдат така, бързо организира друга схема за доставка. Но за тези 2 часа без напитки, Божидар вече бе изгубил работата си.

Две седмици по-късно, в огромния си дом, г-н Стойков разпалено обясняваше на жена си.
"Оня продължава да виси пред офиса. Само ми разваля кефа. Претърпях загуби за над 500 лева, които гърбушкото не може да изплати...Но...Мила, аз, като великодушен стопанин ще му дам шанс да ми върне дължимото. Трябва да помагаме на хората в неравностойно положение все пак... Какво, скъпа? 1000 лв за нов костюм. Момент..."

"Скъпа, помогнах на момчето. Зех му телефон...когат' ми трябва ще идва. Какво? Да, да, ще разнася. За 30 лв, да...Ще ми върне дължимото, и за него ще има-да си поживее. Да, скъпа? Пари за телефон? Ей сега..."

"Някакви агенции идваха да проверяват за момчето...Натрих им го...няма договор-няма работник. А и оня им каза, че не работи за мен... Така е, щом му плащам, ще лъже...Да? За кола? Няма проблем..."

Последен августовки ден...Поредната лятна буря. Смехът на младежите оглася главната. Същите хора, същите погледи, същите напитки. И Божидар. Момчето. Оня. Обикаля заведенията...

Поспря за малко. Загледа ги-млади хора, здрави хора, свободни хора...Приближават. Сигурно за да се запознаят с него. Приятели-толкова много искаше да има приятели...

Последваха няколко удара. Сгърчено на плочките тяло. Разпилени бутилки във всички посоки. А младежите бягат-всеки с по две бири в ръката. Бягат. Свободни. Дори прекалено.

Интериора на главната обикаля. Отново. Без пари. Без приятели. Само погледи-безброй погледи минават през него. И го подминават. Без да питат, без да знаят. Само съдят. А той върви, защото е упорит, защото нищо друго не му остава-трябва да извърви пътя до портите...на Рая.

Лятото...лятото ми започна в търсене. Търсенето определено е трудно-повечето време си куфееш вкъщи, зяпаш безсмислени и не чак толкова безсмислени неща по тв-то, или просто изучаваш поредната точка от стената. Ех, тая стена-голямо изучаване падна. Мисля че става за предмет в даскало-"безмерните ширини на стената", или нещо такова.

Търсенето определено е трудно. Особено когато търсиш как да търсиш. И може да е доста дълъг процес. Аз май съм късметлийка-отне ми около месец. Дори не усетих как стана-приех няколко покани, отправих няколко, озовах се на разни места.

Различни места, с различни хора. Търсенето определено е трудно...трудно е да разбереш, че си намерил нещо.

Отидох да търся преживявания, които съм усещала, за които съм слушала, които съм търсила...А намерих...намерих повече. Намерих неща, които не съм подозирала, че съществуват, не съм знаела че ги нося в себе си. И сякаш едва сега съм открила тези земи-те са мои, само мои, аз ги имам и те имат мен.

Сега знам как да търся-накъде там, във възходите и паденията, получаваме различни усещания. Независимо дали те ни пращат в небесата, или ни плашат до смърт, трябва да сме готови да ги приемем. Без страх.

Търсенето на търсенето определено е трудно...Отворете душата си за света. За болката. За щастието. За живота. Животът не ни дължи нищо. Всъщност ние сме му длъжници.

Сега знам какво е търсенето-низ от усещания, които събуждат наподозирани нишки в душата ти. Това определение утре може да е друго. Но днес усещането ми е такова. И го записах. За да не го загубя безвъзвратно. Търсенето определено е трудно.

Днес остана само да реша-какво търся. И след това да поема към следващите възходи и падения...

hi ;)

Здравейте всички (или никой)! Това ще бъде едно все-още-не-съм-много-сигурна-колко сериозно нещо ;) Ако все пак взема да превъзмогна мързела, очаквайте несвързани изречения на нормално объркан 16-годишен индивид от женски пол, изпълнени със емотикони :PPP