Неориентирано

Ние сме малки, толкова малки. Не познаваме дори себе си.
Аз съм малка, съвсем малка. И не знам какво искам.
Остави това, не знам какво Е. А в редките случаи, когато знам, какво искам да бъде, се спъвам някъде по средата на играта и бивам сменена по принуда.
Единствено мисленето, съпътстващо голяма част от моя живот, е непрестанно. Мисълта се блъска, блъска, блъска в едни и същи стени /които понякога пребоядисвам/...
Вървейки по пътя, който всъщност е отвесна скала в очите ми, забелязвам. Разни неща, които може и да не са от значение.
Ние можем да нараняваме най-близките, без да разберем, без да искаме. Можем в щастието, или проблемите си, да ги позабравим. Защото те все пак са ни най-близки и ще ни простят. Мислим, че в повечето моменти "останалите" са с приоритет. Ние сме хора, и мисленето съпътства голяма част от нашия живот.
Крием болката, крием проблемите. Те все са малки и не искаме да товарим обществото с тях. Или пък са сериозни и несподелими. Болката се натрупва. С всеки ден, в който нещата не са наред, с всеки такъв ден. Ближем си раните, като котенца, умилкваме се с надеждата тя да изчезне. Понякога, дори когато имаш йод, раната зараства много бавно. А мислим, че всичко се оправя с изчезването на проблема. Ние сме хора, и мисленето съпътства голяма част от нашия живот.
Казват, че малките неща ни правят щастливи. Понякога малките неща са невъзможни-големите ангажименти и задължения ги смачкват. Осъществяването на дребното води до значителни отрицателни последици /обратна пропорционалност/. Ние често мислим и мечтаем за малките неща. Ние сме хора и мисленето, както знаем, съпътства голяма част от нашия живот.
Ако не мислехме какво ще бъде утре, щяхме да сме толкова щастливи днес. Да прахосваме всеки милиджаул енергия за настоящето. И ако можеше, само ако можеше да не се опитваме да предвидим последиците. Да не се пазим от ураганите. А аз винаги се пазя. И искам да предпазя и другите. Мисля какво ще предизвикам. Някои го наричат разум. Аз-мислене. А аз съм човек, и мисленето съпътства голяма част от моя живот.
Съществуват и моменти на безумство. На авантюри. Когато бих жертвала Утре за Днес. Дори в тези моменти, когато искам да съм свободна от последиците, безумството рядко е възможно. Представям си, ако някой беше безумен заради мен. А после ме е страх да си го предствавям, защото мисля за неговите последствия. Мисля. Мисля. Мисля.
Как обичам, как обичам по течението да изникват изненади. Големи фонтани, от които блика светлина. Но няма изненади. Вече сме твърде големи за магия. Сега мислим за утре.
От друга страна, ако сега изчерпим резерва на щастието, няма да имаме за утре. Нали?!
"Нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд..."