COOOOOOOOOOOOOOL

COOL...

Впечатленията ми от тези 3 дена най-вероятно няма да бъдат изложени в четлив вид. Това се дължи на силата на емоцията и на върховната форма на лигня, която царуваше в гореспоменатите дни. :)

Разбира се, всичко започна със спокоен сън и леко лафче за "моя мъж, нейния мъж, мъжа на еди-кой-си, мойта манджа, нейната манджа, манджата на еди-кой-си и т.н.". Белотченце, смесица между няма-да-коментирам-какъв хаус сет и радиото на рейса, лигни разни, преобръщане на играта от 30:90 до нещо от рода на 155:145. Като цяло всичко в реда на нещата :P

Спирка. Камъни. Между другото, доста интересни са тези камъни в Перперикон, ако не ви мързи, може да идете. Култовото изказване "Вие идвате тук като поклонници на Бога, но пътят до Бога е труден" и после дерзай по камъните нагоре. Ха, някой скоро да е седял на трон, а? :P /верно тронът беше за жена 1.50, и мъъъничко не се събрах/. Набедените от нас за перални каменни неща се оказаха гробове. Очевидно и за археолози не ставаме. Иии зех на дребното една мноооого сладка костенурка, и на милото зех нещо, ама вчера забравих да му го дам (wasntme).

Въх, като видях голямата средновековна сграда на музея в Кърджали, и започнаха да ми изникват картини на големи зали с огромни камини, тежки, черни завеси с червеникав оттенък, паяжовидни полюлеи и свещи в нишите на стените, и, разбира се-огромно, меко килимо-легло пред камината...
Е, в музея всъщност нямаше такива неща. Не беше точно скучният музей в Бургас-имаше си неща за разглеждане, но не смятам да ви занимавам с тях :P.

Кърджали е един турскоезичен, мюсюлмански град, в който малките деца няма да ви разберат какво говорите и ще вечеряте в ресторант "Саим Рали". Храната е малко объркваща. Спагетите приличат на кашкавал в месо, а пилешките бутчета имат странния вид на пържола. Разбира се, всичко е вкусно. Във въпросното заведение установихме супер миекия си говор-"И двиети са зайети". Тъй де-"Аз съм от далиеку и говоря миеку".

На хотела няма да се спирам много, за да не стават издънки. Хотелът си беше хубав, с големи легла и меки завивки. След като си тръгнахме не беше чак толкова хубав. Ако видите петна от "сок от боровинка" по килима-не са от нашия випуск. Като извод от сбора преживявания в хотела мога да кажа, че четирима души и малко-много спирт могат да си направят достатъчно як купон :P

На следващия ден ни мъкнаха по разни църкви, музеи и т.н., които не бяха съвсем безинтересни. Някак си гордо ти става като чуеш "Тука е открита най-старата незнам-си какво в света". Петнадесет минутните "кратки" беседи, обаче, идваха в повече, особено за хора, които не са успели да намерят айрян в нито един хранителен магазин. Едно от малкото разочарования в екскурзията бяха пъпросните 30 км до Златоград, които всъщност бяха 3х30...

Златоград е симпатичен, малък град, абсолютно безлюден по тъмно/с изключение на няколко люшкащи се по тротоара съмнителни типове/. Има си нов-стар частен етнографки комплекс, където можеш да тъчеш на стан и да пиеш "въртяно" кафе. Също така, можеш да видиш първите ютии, използвани за затопляне на водата за бръснене и страхотна колекция от ножове :P. Яденето там прилича на това, което си си поръчал и е сравнително вкусно.

В това градче се намира най-голямата доскотека в юго-незнам-какъв си край, и, след като стана ясно, че са я договорили специално за нас, започват приготовления. "Някой да има потник? Спирала? Молив? Фон дьо тен? Висулка? Сенки? и т.н". Хаосът беше пълен. Звъннах на милото да го дразня /за разлика от вчера, дрена и флото не ми суфлираха отзаде/. Мисля си, че дразненето премина повече от успешно (devil).

Дискотеката беше...голяма. Песните преминаха през хаус, рап, чалга, гюбеци, ретро и всичко, което си поръчаме/понеже диското е само за нас :PP/. Беше...мега яко. Докато вървеше silence, усещах само собственото си раздиращо се гърло, буквалното сливане с песента и нищо друго...абсолютно нищичко друго...
След 4 часа подскачане почти нон-стоп,тотално излигавяне на повечето хаосове и гюбеци/майкоо сиг. съм изглеждала трагично отстрани :DD/ днеска не мога да се мръдна. Беше...мега яко.

На връщане спахме прилично почти през целия път, така че ще пропусна да каже нещо повече. Младежкият дом, изхвърчане от рейса, гушване на милото, и, тъкмо да си тръгвам, ми светва, че най-любимият ми шал е останал в автобуса. Гигантският мрън в мен започва епическо мрънкане, не успявам да догоня рейса, вселенският мрън в мен започва да мрънка на глас, и, докато успея да кажа "не", Тодор вече търчи към рейса. Със смесица от щастие и гузна съвест/че съм накарала милото да търчи/ си взимам най-любимия шал и осъзнавам че съм наистина щастлива, щастлива, щастливаааа...

COOl...