Когато вървиш вечер и се плашиш от сянката си. Страх ме е ,че тя ще ме погълне. Тази тъмна, нерационална част от мен, започна да ме настига. Аз пълзя, а тя тича. Светлината никога не е достатъчна. Блясъкът в очите ми го няма вече, а аз не знам защо. О, да, понякога те гледам със замечтана наивност, но по-често я имитирам - заради себе си, заради нас. Опитвам се да градя, а нямам достатъчно камъни. Не знам колко висока искам да бъде кулата ми. Всичко е наред, отговарям... Най-страшно е всъщност да е наред, страшно е да е нормално, да няма напрежение и тръпка. Ноктите ми са лакирани. Не мога да се оставя да ме водят, но пък се забавлявам. Ще уча език. Нещо се раздвижва, а изходът на два пъти през деня ми изглеждаше ясен като бял ден. А на други два го отричах. Аз ли съм в основата на проблема, или е времето, или си ти... Вече няма кой да даде отговорите, няма кой дори да те посъветва на чаша горещ шоколад в кръгче на доверието. Няма да се смеем над тези неща. Може би вече не са смешни, или пък се взимаме твърде насериозно... Пиша в блога. Задуха вятър.