Чудя се защо, след като бутонът "нова публикация" е най-забележим, аз го виждам най-късно.


Така де, вярно, че рядко го натискам, още по-рядко публикувам, а почти никога не оставам доволна от резултата. И не, няма да ти обещая, че ще пиша. Всъщност нищо няма да ти обещавам. Ще те гледам отстрани и ще ти се смея. "наранаранаааааа ти ми четеш простотиите :PP "


Искам да ти напиша нещо красиво. Да те развеселя. Да те усмихна. Искам да те разплача. Да те накарам да ме заобичаш. Понякога искам да те пристрастя. Искам да се замислиш. Да си изгризеш ноктите/а това защо го искам не знам/.Не се чуди какво четеш тук, моля те, умолявам те, не се чуди. Не го оценявай художествено, не го слагай в рамки. Чувствай го. Чувствай бъркотията, кашата на мислите. Чувствай какво става с мен. Какво правиш с мен. Какво правиш със себе си. С какво се забъркваш.

***

Месец и половина по-късно.

Странно е, нали? Преди исках да ти нещо. Днес представата ми за това нещо е съвсем различна, и определено не много свързана с предния абзац. Какво? Чудиш се защо не довърших поста си преди? Как да ти кажа...бях в гипс, пишех бавно, а и усещах, че идеята ми се изменя. Представата ми за нещата се трансформираше, мързелът ми напираше да ме превземе и резултатът е, че сега изобщо няма да чуеш какво съм мислела тогава.

Не съжалявам. За нищо. Естествено, яд ме е, че съм направила някои неща. Някои бездействия ме човъркат отвътре. Но като цяло съм в мир с решенията си. Доволна съм, че никой не е решавал вместо мен. И знам, че ако някога се отвори стара глава в моята книга, за да се допише нещо, то това нещо ще е излязло от моята клавиатура, от моите пръсти, ще бъде съзнателно направено от Мен. Затова и няма да ти кажа, че съжалявам за недописания пост.

Ще ми се да ти кажа някои неща сега. Банални, естествено. Важно е да си спокоен. Дори да очакваш лошото, да знаеш, че идва, бъди спокоен. Паниката е излишна. Нещото ще се случи, така или иначе. Мисли. Как да го избегнеш, облекчиш, преживееш. Мисли. А когато решиш, че си мислил достатъчно, спри, за бога, спри да се тормозиш. В интерес на истината мисленето над бъдещ неизбежен проблем не помага по никакъв начин. Но ако ти кажа да не мислиш, ти така или иначе няма да ме послушаш. Вярвай ми.

Важното в случая е да ти писне да мислиш. Да забиеш, да блокираш, да прехвърлиш всички варианти по 1000 пъти. Осъзнах, че в много случаи днес е по-важно от утре. Искам да ти помогна. Ти, който и да си, ако все още мислиш над нещо, което Ще се случи, огледай се, и виж-пропускаш всичко, което Се случва.

И, да, мисля, да спра да говоря във 2 лице. Ясно е, че това е призив към самата мен. Думи, в които искам да повярвам и които понякога проумявам. За теб не е тайна защо пиша това. Няма да се учудиш, защото знаеш всичко, защото ме четеш. Всичко ще запомня. Всичките днес ще ги запомня. Всичките вечери, всичките сутрини, всичко, всичко, всички. И ще ходя с тях навсякъде. Няма да ги пусна. Няма да се откажа. Няма да се предам без бой, ако щеш. Ще се боря за още, ще засмуквам всяко щастие. Взимам това решение сама. Взимам вярното решение сама.

Дано утре да съм достатъчно смела, за да си понеса последствията.

Дано.

P.s съжалявам за нелогичността, но това подрежда моите мисли ;)