И независимо от страха от бъдещето, то идва с бясна и неудържима скорост, а единственият изход не е да не се притесняваш /защото това е рефлекс/, а да се отдадеш на настоящето, да се оставиш да те погълне поне за ден, да те излекува, да прочисти съзнанието ти, за да можеш да започнеш борбата отново. Борбата за щастие. А колко ме е страх че не съм достатъчно силна...

Някой, някъде, прави изкуство. Бях забравила какво е изкуство. Не че има време за сериозно напомняне-малък полъх, малко музика, поезия и (може би) театър... Междувременно всичко тече толкова бързо и няма време да се обърнеш, няма време да спиш, няма време да обичаш и само се надяваш да не изчезнеш, надяваш се да не загубиш общата картина, да не забравиш Защо си тук, не изтървай крайната цел, не пропускай и междинните цели, усмихвай се Заради, а не Въпреки и всичко се върти и ти си още в началото... Краят? Какъвто пожелаеш...