Вълни от емоции, върху които нямам време да се замисля, какво остава да ги осмисля...
Яд, разочарование, ентусиазъм, гордост, любов, самота ... светът се срутва, за да се построи друг, привидно еднакъв...
А е толкова трудно да се сложи всичко в желания ред, да се подредят задачите, да се обмислят, да не се изпада в паника. Да се мисли и за другите. Когато Ти нямаш опори възможно ли е мислиш за Другия? А ако този Друг подкопава основите?
"Ами ако..." -разказ на Азимов. Един от любимите ми.
Ами ако не мога... трябва да спра с това... ами ако не мога да се справя, ами ако нямам нужното търпение, ами ако не открия мястото си тук...
и най-страшното
ами ако не мога да простя. Ако не мога да си простя за това, че наранявам. Ако не мога да простя за това, че ме нараняват. Наказвам себе си. Наказвам и другите-с отрицателните си емоции.
Станала съм меланхоличка. Постоянно си припомням миналото. Виждам две ентусиазирани очи. Мисля си за любовта. Често ме питат за моята любов. Господи, каква любов. Любов, която те зарежда, вдъхновява, искаш да дариш още и още...
Виждам влюбените ти очи. От преди. Искам да ги видя и сега. Припомням си малки жестове на нежност. Липсват ми.
И знам, че и аз имам вина. Знам. Искам да си простя. Искам да ти простя. Искам да пак да подскачам по улиците с усмивка. Само ако можех да си припомня стъпките...само да си припомня стъпките и всичко ще е наред. Или да науча нови.
И дано не е твърде късно.

http://www.dumite.bg/post/81_velina-radeva-dnevnik-razkaz
(suuuun)

Пясъкът, пясъкът е толкова близо...