Open your soul

2011-11-15T09:57:00.000-08:00

Вълни от емоции, върху които нямам време да се замисля, какво остава да ги осмисля...
Яд, разочарование, ентусиазъм, гордост, любов, самота ... светът се срутва, за да се построи друг, привидно еднакъв...
А е толкова трудно да се сложи всичко в желания ред, да се подредят задачите, да се обмислят, да не се изпада в паника. Да се мисли и за другите. Когато Ти нямаш опори възможно ли е мислиш за Другия? А ако този Друг подкопава основите?
"Ами ако..." -разказ на Азимов. Един от любимите ми.
Ами ако не мога... трябва да спра с това... ами ако не мога да се справя, ами ако нямам нужното търпение, ами ако не открия мястото си тук...
и най-страшното
ами ако не мога да простя. Ако не мога да си простя за това, че наранявам. Ако не мога да простя за това, че ме нараняват. Наказвам себе си. Наказвам и другите-с отрицателните си емоции.
Станала съм меланхоличка. Постоянно си припомням миналото. Виждам две ентусиазирани очи. Мисля си за любовта. Често ме питат за моята любов. Господи, каква любов. Любов, която те зарежда, вдъхновява, искаш да дариш още и още...
Виждам влюбените ти очи. От преди. Искам да ги видя и сега. Припомням си малки жестове на нежност. Липсват ми.
И знам, че и аз имам вина. Знам. Искам да си простя. Искам да ти простя. Искам да пак да подскачам по улиците с усмивка. Само ако можех да си припомня стъпките...само да си припомня стъпките и всичко ще е наред. Или да науча нови.
И дано не е твърде късно.

2011-07-02T01:49:00.000-07:00

http://www.dumite.bg/post/81_velina-radeva-dnevnik-razkaz
(suuuun)

Пясъкът, пясъкът е толкова близо...

Неориентирано

2010-07-26T10:18:00.000-07:00

Ние сме малки, толкова малки. Не познаваме дори себе си.
Аз съм малка, съвсем малка. И не знам какво искам.
Остави това, не знам какво Е. А в редките случаи, когато знам, какво искам да бъде, се спъвам някъде по средата на играта и бивам сменена по принуда.
Единствено мисленето, съпътстващо голяма част от моя живот, е непрестанно. Мисълта се блъска, блъска, блъска в едни и същи стени /които понякога пребоядисвам/...
Вървейки по пътя, който всъщност е отвесна скала в очите ми, забелязвам. Разни неща, които може и да не са от значение.
Ние можем да нараняваме най-близките, без да разберем, без да искаме. Можем в щастието, или проблемите си, да ги позабравим. Защото те все пак са ни най-близки и ще ни простят. Мислим, че в повечето моменти "останалите" са с приоритет. Ние сме хора, и мисленето съпътства голяма част от нашия живот.
Крием болката, крием проблемите. Те все са малки и не искаме да товарим обществото с тях. Или пък са сериозни и несподелими. Болката се натрупва. С всеки ден, в който нещата не са наред, с всеки такъв ден. Ближем си раните, като котенца, умилкваме се с надеждата тя да изчезне. Понякога, дори когато имаш йод, раната зараства много бавно. А мислим, че всичко се оправя с изчезването на проблема. Ние сме хора, и мисленето съпътства голяма част от нашия живот.
Казват, че малките неща ни правят щастливи. Понякога малките неща са невъзможни-големите ангажименти и задължения ги смачкват. Осъществяването на дребното води до значителни отрицателни последици /обратна пропорционалност/. Ние често мислим и мечтаем за малките неща. Ние сме хора и мисленето, както знаем, съпътства голяма част от нашия живот.
Ако не мислехме какво ще бъде утре, щяхме да сме толкова щастливи днес. Да прахосваме всеки милиджаул енергия за настоящето. И ако можеше, само ако можеше да не се опитваме да предвидим последиците. Да не се пазим от ураганите. А аз винаги се пазя. И искам да предпазя и другите. Мисля какво ще предизвикам. Някои го наричат разум. Аз-мислене. А аз съм човек, и мисленето съпътства голяма част от моя живот.
Съществуват и моменти на безумство. На авантюри. Когато бих жертвала Утре за Днес. Дори в тези моменти, когато искам да съм свободна от последиците, безумството рядко е възможно. Представям си, ако някой беше безумен заради мен. А после ме е страх да си го предствавям, защото мисля за неговите последствия. Мисля. Мисля. Мисля.
Как обичам, как обичам по течението да изникват изненади. Големи фонтани, от които блика светлина. Но няма изненади. Вече сме твърде големи за магия. Сега мислим за утре.
От друга страна, ако сега изчерпим резерва на щастието, няма да имаме за утре. Нали?!
"Нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд..."

2010-04-11T12:49:00.000-07:00

Търся цвете, грейнало в ръцете
на едно момче, дето все го няма...

2010-01-10T03:35:00.000-08:00

Това е официално извинение към всички засегнати лица, към всеки, който се е почувствал кофти, на когото му е станало тъпо и прочие. Считам, че това е най-подходящото място за извинения.
Кажете ми, че съм зле, защото е вярно. Защото в онези моменти, когато ми е зле на душата съм out of control, и именно заради това съм зле. Дано да се израства...
Съжалявам.

18...

2010-01-03T06:39:00.000-08:00

ТОВА БЕШЕ ВЪРХЪТ!
и никога, никога няма да го забравя. И ще го повтарям. Много пъти. Усещането за ПЪЛНО щастие.

Три дена пълни с толкова много емоция. Нова година. Последни нелегални глътки алкохол. Dance. Dance. Dance again. Торти, изскачащи от нищото. Изгубени вещи. Намерени вещи. Любов. И, както в Роня, дъщерята на разбойника, традиционен рожденденски вик. Викове, всъщност. И пак..dance. Право на Дунавско. Dance. Съсипана, но щастлива се прибирам вкъщи. 1-ви си е семеен, Шетане, суетене подаръци (ура, за първия ми пост на новата придобивка).
ииииииииииииииииииииииии
2ри!!!!!!!
За първи път имахме парти музика на мой рд, май ;) Нямам думи за това изживяване. Само снимките могат да говорят, и при това не много изразително. Чудно, колко нелепо щастливи сме от факта, че сме с всичките си любими хора на едно място. Идиотски щастливи, на всички снимки. Гледам, че в предния си пост тука съм писала, че искам нещо такова. Е, тогава не съм предполагала, че ще е тооолкова яко. Следват несвързани думи. Шоколад. Рокля. Бонбони. Dance. Sexyy. Жега. Летни дрехи. Шарени коси. Tequilla. Диван. Бюро. Умора. Пак dance. Музика. Приятели. Щастливи приятели. Cooooooooooooool...
Не мога, и отказвам да описвам повече. Болят ме краката и вратът....от танци. И съм щастлива, шастлива, щастлива. Дано да е все така. Цяла година. Цял живот. Щастлива.

2009-10-27T00:43:00.000-07:00

If I only knew
What I could do
To make you make you love me
to make you make you love me
If I only knew
What I could do
To make you, make you happy
to make you make you happy...

Хах, не знам как да стане на линк :)

Последната ми чернова тук беше на 3 октомври...започваше с ужасТни, гадни, депресивни, тийнейджърски неща, за което се чувствам длъжна да се извиня :DDDD
Обичам театъра. Наистина. Направо с всяка една постановка го заобичвам все повече. Скоро ще стана като някоя луда лелка-ще ходя на всяка една постановка по 10000 пъти ;)

И понеже мога да си пиша каквото си поискам тук, ще ви кажа как да си подобрите настроението. Доста иронично, в действителност, да ви го каже най-мрачният човек напоследък. Тайната е в Tom Jones естествено, както и в театъра, в това да изплачеш вичките сълзи, които имаш, и като ти свършат сълзите, нямаш друг избор освен да си пуснеш танцуваща музика и да си щастлив, защото си минал и през тази сълзливо-сополна криза :DDDD И всъщност какво значение има, че следващата криза чука на вратата, щом има още хора, които се радват на присъствието ти и са тук, до теб,и, дори изобщо да не те разбират, поне полагат някакво усилие :)))

Аз самата не се разбирам. Казвала съм, че няма да допусна да стана зависима, че ще си правя каквото си искам, ще живея и ще съм щастлива каквото и да се случи. Едно е да го кажеш, ест, друго да си повярваш, и трето-да го направиш. Сега съм толкова зависима от телефона си, от настроенията си, от пощенската кутия и компютъра, че скоро очаквам те да ме погълнат :DDD Което също има своето очарование, но мисля все пак да се опитам да поживея с хората, а не с машините ;)

Затова...искам да танцувам, там, в някоя малка стая, където известно количество пубери подксачат и не им пука за живота, искат само да танцуват, да подскачат, да се наливат от смях, да бъдат неебателни и неадекватни. И няма да спирам да живея. Защото светът не е свършил. Само е доста по-сив.

А когато всички цветове се върнат, е, тогава ще видиш, к, ще видиш, че ще превземем всичкото щастие на света...

2009-07-10T01:11:00.000-07:00

"-Мисля-проговори с тих, странен глас Техану,- че когато умра, мога да издишам всичкия дъх, който ме е карал да живея. Мога да върна на света всичко, което не съм успяла да направя. Всичко, което съм могла да бъда, а не съм успяла да бъда. Всички възможности, които не съм избрала. Всички неща, които съм изгубила, разхитила и похабила. Мога да ги върна на света. На живота, който все още не съм изживяла. Това ще е моят ответен дар на света, който ми е дал да изживея живота, който съм живяла, обичта, която съм изпитала, дъха, който съм дишала." Урсула Ле Гуин-"Другият вятър".
Мисля да го оставя без коментар.

А иначе искам да ти кажа-I'm back. Завръщат се интересите, амбицията, любовта ако щеш. Бавно, постепенно, в мен се гонят дракони. Красиви, златисти, червени, величествени. Разгарят огъня и набутват сенките в най-малките стаички. А аз имам много сенки. Много страхове и дупки. Много кофти настроения и физиономии. Обаче, нали разбираш, мръщенето сбръчква. Пък и омръзва. Да не говорим че никой не му обръща фнимание. Сега съм...усмихната. Красива съм, вързана, така че цялата ми коса стърчи. С гипс и провлачени къси гащи. Красива съм с целия бюст навън "щото така ми харесва". И мога, мога да дам толкова много. Разбира се, ако си го поискаш правилно. Ще ти дам hevia, като заначало. И няма да ти обещая следваща, по-смислена публикация. Защото няма смисъл в мислите ми. Само преоткриване на щастието.

2009-06-22T06:25:00.000-07:00

Чудя се защо, след като бутонът "нова публикация" е най-забележим, аз го виждам най-късно.

Така де, вярно, че рядко го натискам, още по-рядко публикувам, а почти никога не оставам доволна от резултата. И не, няма да ти обещая, че ще пиша. Всъщност нищо няма да ти обещавам. Ще те гледам отстрани и ще ти се смея. "наранаранаааааа ти ми четеш простотиите :PP "

Искам да ти напиша нещо красиво. Да те развеселя. Да те усмихна. Искам да те разплача. Да те накарам да ме заобичаш. Понякога искам да те пристрастя. Искам да се замислиш. Да си изгризеш ноктите/а това защо го искам не знам/.Не се чуди какво четеш тук, моля те, умолявам те, не се чуди. Не го оценявай художествено, не го слагай в рамки. Чувствай го. Чувствай бъркотията, кашата на мислите. Чувствай какво става с мен. Какво правиш с мен. Какво правиш със себе си. С какво се забъркваш.

***

Месец и половина по-късно.

Странно е, нали? Преди исках да ти нещо. Днес представата ми за това нещо е съвсем различна, и определено не много свързана с предния абзац. Какво? Чудиш се защо не довърших поста си преди? Как да ти кажа...бях в гипс, пишех бавно, а и усещах, че идеята ми се изменя. Представата ми за нещата се трансформираше, мързелът ми напираше да ме превземе и резултатът е, че сега изобщо няма да чуеш какво съм мислела тогава.

Не съжалявам. За нищо. Естествено, яд ме е, че съм направила някои неща. Някои бездействия ме човъркат отвътре. Но като цяло съм в мир с решенията си. Доволна съм, че никой не е решавал вместо мен. И знам, че ако някога се отвори стара глава в моята книга, за да се допише нещо, то това нещо ще е излязло от моята клавиатура, от моите пръсти, ще бъде съзнателно направено от Мен. Затова и няма да ти кажа, че съжалявам за недописания пост.

Ще ми се да ти кажа някои неща сега. Банални, естествено. Важно е да си спокоен. Дори да очакваш лошото, да знаеш, че идва, бъди спокоен. Паниката е излишна. Нещото ще се случи, така или иначе. Мисли. Как да го избегнеш, облекчиш, преживееш. Мисли. А когато решиш, че си мислил достатъчно, спри, за бога, спри да се тормозиш. В интерес на истината мисленето над бъдещ неизбежен проблем не помага по никакъв начин. Но ако ти кажа да не мислиш, ти така или иначе няма да ме послушаш. Вярвай ми.

Важното в случая е да ти писне да мислиш. Да забиеш, да блокираш, да прехвърлиш всички варианти по 1000 пъти. Осъзнах, че в много случаи днес е по-важно от утре. Искам да ти помогна. Ти, който и да си, ако все още мислиш над нещо, което Ще се случи, огледай се, и виж-пропускаш всичко, което Се случва.

И, да, мисля, да спра да говоря във 2 лице. Ясно е, че това е призив към самата мен. Думи, в които искам да повярвам и които понякога проумявам. За теб не е тайна защо пиша това. Няма да се учудиш, защото знаеш всичко, защото ме четеш. Всичко ще запомня. Всичките днес ще ги запомня. Всичките вечери, всичките сутрини, всичко, всичко, всички. И ще ходя с тях навсякъде. Няма да ги пусна. Няма да се откажа. Няма да се предам без бой, ако щеш. Ще се боря за още, ще засмуквам всяко щастие. Взимам това решение сама. Взимам вярното решение сама.

Дано утре да съм достатъчно смела, за да си понеса последствията.

Дано.

P.s съжалявам за нелогичността, но това подрежда моите мисли ;)

Случайно момиче...

2009-01-11T06:53:00.000-08:00

Връщаше се тук вече трета вечер. Не, не беше самотният пияница, който остава, докато затворят, и обикновено е потънал в блажен пиянски сън на бара. Не беше и типичният смотан бройкаджия, нито дори плейбоя, по който всички се подмокрят. Всъщност не обичаше баровете, с тяхната задимена обстановка и атмосфера, подканваща към свинщини, разни танцуващи по баровете момиченца и вълци, които само чакат бузките на момиченцето на почервеният, че да се възползват. А се връщаше тук вече трета вечер.

Както преди, дойде с 5-6 познати вълка. И, както преди първото което забеляза беше едно от онези момичета, които уж са като всички останали, а всъщност не са. Лицето и беше добре намазано, гримът и-черен и опушен. Токовете на ботушите и приличаха на средство за самозащита срещу онези, които дръзнат да се възползват от безумно късата дънкова пола. Не носеше бельо, в това вече той се беше уверил. Косата и беше черна, грижливо изправена и хвърчеше толкова яко навсякъде, докато Тя...Рано беше за такива мисли. Дори преди първото питие. Не биваше да си позволява такова отпускане-беше имал немалко момичета, почти всички като нея. И въпреки това-идваше тук вече трети ден.

Това внезапно увлечение по някакво си момиче го накара да се замисли. Да, той вярва в любовта. Да, надява се да я намери. Не, не смята да е скоро и да, мисли да спи с която му падне поне до 25. Не беше като някои други, сложили наморника още 2 курс, които смятат да прекарат живота си с една-единствена жена. Вярно, красива, но една-единствена! Оставаше, обаче, въпросът-какво го доведе тук?

Първата вечер попадна случайно. Чу от някакви познати за яката курва, която се мята по баровете и спи с 2-3 на вечер. Реши да я пробва. И дойде тук. Видя я на бара, сама, в гръб. Огледа я първо като куповач на крави-стегнатия задник, дългата, черна коса, обувките. Заключи, чемомичето си струва и седна с вълците на маса, близка до бара. Тя си поръча едно, после второ, после трето...пиеше на екс, с онзи жест на отчаяние, който беше виждал у много самотни жени. Спря накъде на петото и слезе сравнително стабилно от стола. Той осъзна, че вече целият бар я гледа в очакване.

Пуснаха някаква порно песен и тя започна с бавни, ритмични, вълнообразни движения да се изкачва по стола. После се озова на бара, и го погледна. А това...това не беше погледът на една курва. Не беше онзи поглед казващ "ела ми", който го беше подмамвал на няколко пъти. Не беше и жалкият поглед на онези, които само се опитваха да се правят на мръсници. Беше поглед на изпепеляваща тъга, на непреглътната болка, зов за помощ, не, по-скоро неистов крясък..."Просто курва, просто поредната курва...Не те интересуват чувствата и, само тялото и има значение..."

Вече трети ден отчаяно се опитваше да си го набие в главата. "Само тялото, само плътта, само задоволяването, само за това се връщам тук..." Първата вечер реши, че да я изчука определено ще му помогне да спре да мисли за този поглед, за тъгата. Няма по-добър лек за душевните терзания от секса. Това си беше негова мисъл и, донякъде път, по който беше поел. А тя беше лесна. Слезеше ли от бара се насочваше с мръснишка походка към изхода. Ръцете на различни вълци започваха да се плъзгат къде по-грубо, къде по-нежно по бедрата, гърдите, че дори и под полата и. Тя изглеждаше готова да се пусне на всеки. Обикновено излизаше от бара или с първия, попаднал и пред очите, или с онзи, които е пребил въпросния първи. Доста често се оказваше дори с 2-3 под ръка. Първата вечер излезе с него. Само с него. Оказаха върху голяма, дървена маса в апартамента над бара. Тя вече беше свалила оскъдното си облекло и впиваше изящните си нокти в плътта му. Несигурността, породена от погледа и, бързо изчезна от него. А тя започна бавно да слиза надолу по тялото му. Той предчувстваше удоволствието, искаше го, в този момент повече от всичко друго. А после срещна погледа и. Отчаяние. Мъка. Зов за помощ. Беше объркан. Изтръпна и...се отказа. Навлече бързо дрехите си и се върна в бара. Избяга, като някой изплашен новак. За пред вълците каза, че е прекалено пиян. А нея остави...в стаята. С проклетата и мъка. А тя не каза нищо. Само го изгледа с още по-отчаян и безпомощен поглед, а малко по-късно си намери друг вълк.

Не мислеше да се връща там втори път. Не и след тази случка, не и след като тъпата и мъка не му излизаше от главата. Но не можа да откаже на предложението на вълците. И всичко се повтори...танца, погледа, тъгата. Този път не се опита да стигне до нея. Остави някои от познатите му да я минат. Някак си не се чувстваше готов...порастнал достатъчно, за да сподели тази мъка. Глупоти, разбира се, не можеше да не е готов за една курва. Но все пак не спа с нея.

И ето го тук-вече трета вечер. Той, който мразеше баровете. Той, който имаше всяка, която поиска. Не, не го постигаше с красота, малко жени го заглеждаха заради външността му. В него имаше известна мъжественост, но все пак крайно недостатъчна, за да хване окото. Друг беше чарът му...Държеше се като животно-и в говора, и в действията. Да бъде внимателен не беше в негов стил. Караше направо-ръцете му обикновено започваха да обикалят тялото на обекта до 10-тата минута, а до 2 часа вече беше спал с него. Предполагаше, че на жените просто им е писнало да ги гледат като писани яйца, да ги обгрижват непрестанно да ги "лигавят",а когато цялата тази нежност станеше непрестанно държание в леглото, на жената и идваше до гуша. И тогава идваше той. Той не обещаваше нищо, отричаше нежността и явно предлагаше само див секс. Имал бе всяка, която поиска. Досега.

Трудно му беше да си обясни защо е тук. Определено не беше за да я изчука...макар че гордостта му беше потъпкана след онзи "инцидент''. Вече не можеше дори да се наслаждава на танца и-плавно слизащият надолу шпагат, придружен с онова необяснимо яко мятане на косата, не го докосваше. За него живи и истински бяха само очите и...сега не можеше да се прави, че не го интересува мъката и. Внезапно го осени идеята, че може да и помогне, изпълни го щастие, а после това щастие се спука...не можеше да измисли начин да и подаде ръка без да нарани собствената си гордост, без да се изложи пред вълците...никой нямаше правото да се интересува от кучките.

Подобни душевни терзания му бяха съвсем чужди. Несексуалното утешение отдавна не бе вариат за него. Измъчен от последните 3 дни, той напусна бара, строполи се на една пейка в близкия парк и остана там. Размишляваше. За нищожността на "идеалния" си живот и затова в какво се бе превърнал. Намерил начина, да призове плътта при себе си, самият той беше станал животно. Да не може да се насили да помогне. Всъщност да няма представа как да го направи. Безполезен, не можещ дори да прави секс, мислещ непрестанно за някаква кучка...ето в това го бе превърнал животът му. А желанието да помогне не го оставяше намира. То гризеше съвестта му, унищожаваше устоите на философията му, спореше с начина му на живот и го изяждаше отвътре с жалкия си опит да го промени...

Не усети кога тя се беше озовала до него. С красивите си, отчаяни очи. С още по-отчаяни жестове тя започна да го обсипва с целувки, да го приканва към секс. Вълни от безпомощност го заляха, усети отново онази неспособност да бъде с нея и започна бавно да я отблъсква от себе си. "Моля те...не ме потъпквай..отново..." Тихият и шепот го разкъсваше отвътре. С всяка друга щеше нямаше да се замисли, но сега...Обгърна я внимателно с ръцете си и я накара да го погледне. Насили се да срещне очите и и изрече най-странното изречение в живота си-"Не се чувствам готов...да бъда с теб...да...посрещна мъката ти." Настана тишина. Искрици любов и планини от лед се посипаха отгоре му само от нейния поглед. Тя стана бавно, с достойнство непознато за него досега, и когато тъмнината вече бе покрила лицето и тя промълви с глас, на ръба на истерията и отчаянието, маскирани зад фалшива ледена нотка: "Няма мъка в мен. Само страст и сладострастие. Ще съжаляваш за пропиления шанс." Стъпките и бавно започнаха да заглъхват...

Не усети кога се прибра в общежитието. На следващия ден почти не проговори. Вечерта отново отиде в бара, но тя вече не беше там...разбира се, този вид кучки рядко се застояваха на едно място, обикаляха баровете, търсейки разнообразие. А и след снощи очакваше да стане така. Той лично не би се върнал там, кодето са потъпкали единствената му гордост. Отчаяно искаше да я види, искаше да и каже много неща, едно от друго по безсмислени, премяташе наум начините да и помогне, и всичко това навятъра. Тя не беше там.

Последва низ от безвскусни дни. Той дори взе, че посети няколко лекции, с надеждата да се разведри. Приятелите определено не помагаха, с непрестанните си разкази за кучки, секс, или, още по-лошо, вечна любов. Понякога излизаше да се скита из улиците с надеждата да я види. После надеждата се превърна в мечта. Мечтата в недостижимост. И тъкмо когато времето щеше да донесе забрава, в ръцете му попадна един от онези безплатни, почти безполезни вестници, изпълнени с политика, модерни лекарства против депресия, а понякога-случайни размишления. Прелиствайки страниците, покрай любовните посвещения и есетата, защитаващи патриотизма, погледът му попадна на "Изповедта на една жена"/всъщност, едно от многото банални заглавия/...

"Мария Игнатова...студентка. Без семейство. Преди година произнесоха присъдата ми-"Няма да имаш деца". За една жена това е...неописуема мъка, която никога не напуска живота ти. Мъка, която се таи в очите ти, кара те да се самообвиняваш и самобичуваш, да се чувстваш непотребен, нищожен, незначим. Мъка, която руши връзката с всеки мъж, способна да унищожи собствената ти същност, да те изпрати в някой бар, където всяка вечер да търсиш спасение в алкохола и секса със случаен мъж. Тази мъка ме завлече до дъното. А после именно един от тези "случайни" мъже ми показа колко съм жалка, напомни ми колко сила имаше в мен преди присъдата. Искам да благодаря на отказа му. Този отказ беше шамара, който ме пробуди. Сега знам. Мъката никога няма да ме напусне. А това е крайно недостатъчна причина да бъда действително безполезна. Имам цел-да помогна на хората да намерят пътя си, да се преборят с отчаянието и да осъзнаят ценността си. Започвам с това есе..."

Случайните срещи имат силата да променят живота ни. И никога не знаем кой ще срещнем утре, не знаем как ще се променим и къде ще се озовем заради него. Обикновено денят ни завършва там , където е започнал...но в някои, наистина редки случаи...Мария не е лошо име за бъдещете ти жена, нали?

Party all the time...

2009-01-04T09:32:00.000-08:00

Тъй и тъй всички си направиха равносметки...ще равносмятам и аз. Мисля да равносмятам най-вече последния месец, понеже ме мързи.

За останалите 11 месеца от годината, известна по света като My sweet 16 year...единствената дума която ми идва наум е party. Летях, учих, печелих, плаках, крещах, обичах, не се прибирах по цял ден, осолявах се всеки ден на плажа, екскурзионствах, навиквахме се с майка, после се смяхме и като че ли сме почти приятелки. Доста често взимах порастнали решения, още по-често бях типичното дете /но нали това ми е е чара/...и общо взето мога да кажа че се забелязва някакво мижаво придвижване към света на младите възрастни. So damn happy...

Декември, 2008. Не знам дали е от настроението тези 2 дни, но дните от 23-ти нататък до сега ми се виждат прекалено...от всичко, за да са истина. Имахме си прилично коледно парти с класа и дори всички останаха до прилично време! И бях с яката шапка на Фло и беше яко.

Коледния дух ме посети чак на 24-ти/което може би се дължи на факта, че тогава се сдобих с телефон/, а самият дядо коледа беше пре-щедър и мисля догодина да слушкам още повече...така де винаги може още нещо (rofl). До 31 строих много пъзели, ходих на кино, играх си със sister-а и четох, ама наистина много четох. Даже свърших 7-ма книга! Само малко да пофлуудя-четете фентъзи и ще откриете истинската мъдрост! Мисля скоро да направя един пост, в който да слагам всеки ден любимо изречение от Колелото...А дано мързелът не наделее...а дано!

Новогодишният дух беше много добър. Донесе топлина както в душата, така и в чашата. Донесе смях и наистина незабравими моменти...донесе разплакващи обяснения. За първи път запалих пиратка еййййй!!!/не че беше кой знае какво...но е нещо за 1-ви път а 1-я път е...голяма работа/. Донесе крещяне от терасата и толкова много уют и любов, че почти докосна границата...От друга страна границите са нещо, което си поставяме сами, така че считам че може иииии да имам всичко :PPP

Макар и много добър, новогодишния дух беше изцяло засенчен от рожденденския дух. Я кажете сега, кога последно сте получавали лютеница за подарък, а?! Загубих надяждането на торта без ръце на нова година, но затова пък го спечелих на 1-ви, когато всичко си беше постаро му. Роднините си бяха вкъщи...говориха си нормалните общи приказки, мятаха се мартеници навсякъде...и така.

Този рожден ден беше точно, ама абсолютно точно, "три дни яли, пили, и се веселили". На 02. пристигна родата от ямбол, наблъскахме се 20 човека вкъщи, играх с дребосъците, Марти надраска леглото с червен маркер, а Милена ми събори плаката. И беше вкъщенско и яко. И имаше много чистене.Ииии...братовчедката остана!!! Обичам те!

А на 03...еми 03 си беше 03 и това е. Не знам да му е липсвало нещо/освен алкохол/, но мисля че и без това всички се държахме като на градус. Получих Тодор за подарък и сега ще трябва да ме слуша безусловно през цялаааата година..на на на на на... Незабравими бяха много моменти, много танци, много хорам които неочаквано затанцуваха, много големи лигни, които искам да забравя, ама май няма да мога (rofl), много китара и не можещи да оправят текста фалшиво пеещи хора...Много боклук, но поне нищо счупено-повърнато. И много смях. Толкова много, че се чудя дали го заслужавам. А, и също много готин шал. И нещо, което не съм отворила още, и няма да мога да заспя тази вечер, но...ще трябва да го отворя утре...

Зад всеки един ред тук стои поне по един абзац, поне по една песен и поне по 1000 впечатления. Зад всяка сричка-поне една целувка, прегръдка, докосване, усмивка и споделяне. Не всичко е щастие. Но само то си струва да се запомни.

COOOOOOOOOOOOOOL

2008-11-15T00:10:00.000-08:00

COOL...

Впечатленията ми от тези 3 дена най-вероятно няма да бъдат изложени в четлив вид. Това се дължи на силата на емоцията и на върховната форма на лигня, която царуваше в гореспоменатите дни. :)

Разбира се, всичко започна със спокоен сън и леко лафче за "моя мъж, нейния мъж, мъжа на еди-кой-си, мойта манджа, нейната манджа, манджата на еди-кой-си и т.н.". Белотченце, смесица между няма-да-коментирам-какъв хаус сет и радиото на рейса, лигни разни, преобръщане на играта от 30:90 до нещо от рода на 155:145. Като цяло всичко в реда на нещата :P

Спирка. Камъни. Между другото, доста интересни са тези камъни в Перперикон, ако не ви мързи, може да идете. Култовото изказване "Вие идвате тук като поклонници на Бога, но пътят до Бога е труден" и после дерзай по камъните нагоре. Ха, някой скоро да е седял на трон, а? :P /верно тронът беше за жена 1.50, и мъъъничко не се събрах/. Набедените от нас за перални каменни неща се оказаха гробове. Очевидно и за археолози не ставаме. Иии зех на дребното една мноооого сладка костенурка, и на милото зех нещо, ама вчера забравих да му го дам (wasntme).

Въх, като видях голямата средновековна сграда на музея в Кърджали, и започнаха да ми изникват картини на големи зали с огромни камини, тежки, черни завеси с червеникав оттенък, паяжовидни полюлеи и свещи в нишите на стените, и, разбира се-огромно, меко килимо-легло пред камината...
Е, в музея всъщност нямаше такива неща. Не беше точно скучният музей в Бургас-имаше си неща за разглеждане, но не смятам да ви занимавам с тях :P.

Кърджали е един турскоезичен, мюсюлмански град, в който малките деца няма да ви разберат какво говорите и ще вечеряте в ресторант "Саим Рали". Храната е малко объркваща. Спагетите приличат на кашкавал в месо, а пилешките бутчета имат странния вид на пържола. Разбира се, всичко е вкусно. Във въпросното заведение установихме супер миекия си говор-"И двиети са зайети". Тъй де-"Аз съм от далиеку и говоря миеку".

На хотела няма да се спирам много, за да не стават издънки. Хотелът си беше хубав, с големи легла и меки завивки. След като си тръгнахме не беше чак толкова хубав. Ако видите петна от "сок от боровинка" по килима-не са от нашия випуск. Като извод от сбора преживявания в хотела мога да кажа, че четирима души и малко-много спирт могат да си направят достатъчно як купон :P

На следващия ден ни мъкнаха по разни църкви, музеи и т.н., които не бяха съвсем безинтересни. Някак си гордо ти става като чуеш "Тука е открита най-старата незнам-си какво в света". Петнадесет минутните "кратки" беседи, обаче, идваха в повече, особено за хора, които не са успели да намерят айрян в нито един хранителен магазин. Едно от малкото разочарования в екскурзията бяха пъпросните 30 км до Златоград, които всъщност бяха 3х30...

Златоград е симпатичен, малък град, абсолютно безлюден по тъмно/с изключение на няколко люшкащи се по тротоара съмнителни типове/. Има си нов-стар частен етнографки комплекс, където можеш да тъчеш на стан и да пиеш "въртяно" кафе. Също така, можеш да видиш първите ютии, използвани за затопляне на водата за бръснене и страхотна колекция от ножове :P. Яденето там прилича на това, което си си поръчал и е сравнително вкусно.

В това градче се намира най-голямата доскотека в юго-незнам-какъв си край, и, след като стана ясно, че са я договорили специално за нас, започват приготовления. "Някой да има потник? Спирала? Молив? Фон дьо тен? Висулка? Сенки? и т.н". Хаосът беше пълен. Звъннах на милото да го дразня /за разлика от вчера, дрена и флото не ми суфлираха отзаде/. Мисля си, че дразненето премина повече от успешно (devil).

Дискотеката беше...голяма. Песните преминаха през хаус, рап, чалга, гюбеци, ретро и всичко, което си поръчаме/понеже диското е само за нас :PP/. Беше...мега яко. Докато вървеше silence, усещах само собственото си раздиращо се гърло, буквалното сливане с песента и нищо друго...абсолютно нищичко друго...
След 4 часа подскачане почти нон-стоп,тотално излигавяне на повечето хаосове и гюбеци/майкоо сиг. съм изглеждала трагично отстрани :DD/ днеска не мога да се мръдна. Беше...мега яко.

На връщане спахме прилично почти през целия път, така че ще пропусна да каже нещо повече. Младежкият дом, изхвърчане от рейса, гушване на милото, и, тъкмо да си тръгвам, ми светва, че най-любимият ми шал е останал в автобуса. Гигантският мрън в мен започва епическо мрънкане, не успявам да догоня рейса, вселенският мрън в мен започва да мрънка на глас, и, докато успея да кажа "не", Тодор вече търчи към рейса. Със смесица от щастие и гузна съвест/че съм накарала милото да търчи/ си взимам най-любимия шал и осъзнавам че съм наистина щастлива, щастлива, щастливаааа...

COOl...

2008-10-25T03:34:00.000-07:00

Коледно есе за Praktiker

Плитка, слънце, птичка, грозде...

Когато сестра ми започне да прави гирлянди, знам, че Коледата идва. Разбира се и преди това, от всичките играчки, коледни украси по магазините и фалшиви дядо-коледовци, го виждам, но малките камбани цветна хартия донасят целия семеен коледен дух при мен. /Веднъж, когато бях колкото сестра ми, с мама спечелихме конкурс за най-дълга гирлянда от хартия...оттгогава Коледата изплува в съзнанието ми редом с гирляндите/.

Разбира се, гирляндите са просто началото. Типично за духа на коледа се започва голямото изнудване за подаръци. “Мамо, мамо, нека Дядо Коледа ми донесе къща за кукли!”, след 2 дни къщата за кукли става барби, а когато започнат коледните реклами-пишкащо бебе. Е, не че аз оставам по-назад от сестра си-по коледа изведнъж зимният ми гардероб започва да плаче за смяна, а телефонът ми става “голяма бракма”.

Около седмица преди Коледа се започва Трескавото Украсяване на Дома. Въпросните гирлянди се появат на различни места в къщата, саморъчно направен венец виси на вратата, добре закрепен със солидна доза тиксо. Старите, прашасали коледни играчки изскачат незнайно откъде и, след известни спорове къде да бъдат окачени, намират местата си. А когато не е остано нищо повече за украсяване, дядо се появява на вратата с голяма, истинска и коледно миришеща елха. Лимончо, портокалчо, ангелчо и другите играчки бързо се наместват по дръвчето, малко гирлянди, светещи лампички и хоп!-коледната украса е готова.

След Голямото Коледно-Вселенско Почистване, 1-2 дни преди Коледа се започва Още По-Голямото Коледно Готвене. Пилешко филе в бял сос, баница, салата, орехи, мандарини, ядки, шоколади-странна смесица от ястия намират място на трапезата. Точно в средата на масата голямата червена свещ бива запалена, семейството се събира, и в типичната само за Коледа мирна обстановка унищожава всички толкова вкусни неща.
На сутринта множество чаши, чинии, покривки, опаковки от подаръци и иглички от елха чакат да бъдат почистени.

Плитка, слънце, птичка, грозде...баба ме учи да редя фигурките върху Коледната питка. Някога и аз ще науча някого на Коледа. Коледа е семеен празник.

* това есе е написано под натиска на Веселина Радева /сьтрудник-администрация в Praktiker и моя майка/ за целитe на Praktiker-Бургас. Преводът на английски език ще бъде публикуван възможно най-скоро. :DDDDDDDDDD

Молитва

2008-10-12T05:40:00.000-07:00

Мое Идеално АЗ,

Искам В-С-И-Ч-К-О!

1. Да стана по-отговорна, по-подредена, по-самостоятелна. Да спра да забравям поръчения, задължения и цели. Да се науча да готвя и да пускам пералнята; да не ми падат дрехи отгоре, като си отворя шкафа;да не изкарвам купчина непотребни листи от рафта с учебниците; да не си губя якето, портомонето, ключовете, картата за автобуса и т.н. С действията си да накарам непрестанното мрънкане, че не помагам вкъщи, да спре. Да откривам нещата, които търся. Да си пера дрехите за наръка когато трябва, а не 1 час преди да ми потрябват. Като цяло-да изляза от понятието влюбена-загубена и "Няма го Пенчо в лъжичника". :D

2. Търпение и воля. Да се науча да танцувам степ, въпреки че става бавно, трудно, и тренирам сама. Да сваля някое кило. Да спра да си го изкарвам на другите, когато ми е криво. Да спра да се филмирам за щяло-нещяло, или поне да спра да го показвам. Искам воля, за да запазя начина си на живот от външните влияния и критики. Да спра да завися от мнението на околната среда и т.н.

3. Мнение. Искам по-конкретно мнение за музика и стил на обличане. По-конкретно да казвам "не" и по-ясно-"да". Искам представа за близкото бъдеще и поне бегла представа за професия. По-точна и трезва преценка за хората около мен също няма да ми е излишна. Искам след 1 година в този блог да напиша есе на тема Кой съм аз, и то да звучи завършено.

4. Слушател. Искам да бъда по-добър слушател. По-искрен и по-ефективен. Като давам съвет, да не звучи като заповед; и ако упреквам да не е толкова...грубо. Искам хората да искат да ми се доверят и да им е приятно да го правят. И да се чувстват облекчени след това.

5. Искам любов, поне толкова колкото имам сега и достатъчно ентусиазъм и възможности да я покажа. Всъщност искам да я показвам по-по-най често. Да казвам на приятелите и мама по-често колко са ценни и яки; на Тодор-какво всъщност значи за мен; на себе си-че не съм толкова зле (хаха това е малко нарцистично). Любов и Самоувереност, за да мога да си крача спокойно. Ей тва е-живот.

6. Най-най-най важното. Искам да свикна с последния извод, до който стигнах, и да накарам хората, да го разберат:

Любовта е избор. Изборът е свобода. И когато любовта избере себе си няма окови. Има само нова свобода.

И най-прекрасното е, че имам цяли 1,2,3,4... години, за да те накарам да го разбереш напълно. Или, защо пък не-за да ти го докажа ;)

Искам ВСИЧКО!

Амин.

Choice...

2008-09-17T10:42:00.000-07:00

Коментарът е изтрит.

Изтри го? Заличи мнението си. Доста вулгарно? Крайно негативно? Неприлично положително?Безсмислено?

Мислиш, че това са основания. Не можеш да се отречеш от мнението си. Ти си него и то е част от теб. Можеш само да го променяш. С delete показваш срам. От себе си. От мненията. От изборите, които правиш.

За избора исках да ви говоря. На дрехи. На обувки. На грим. На хранене. На режим на спане. На приятели. На отношение към задълженята. На врагове.

Не че имам какво да ви кажа за него. Изборът-дали да продължиш да четеш. Може да има нещо смислено. Или да няма. Ти избираш.

Еди-какво-си се случи, защото така се получиха нещата. ГРЕШКА! или почти грешка (понякога и съдбата пречи). Избор. Ключ. Следиш ли?

Терзания. Преди избора. Съмнения. След него. Облекчение. Че си избрал. Всеки греши. По-точно: Винаги съществува измерение на избора, в което той не е само добър. И разни хора наоколо, които да дават акъл. Няма лошо.

Защо избираш? Защо черната блуза? Ами онази, сивата? Какво стана с нея? Не е ли модерна вече?

Ти избираш. Вярно. И другите избират вместо теб. Също вярно. Списанията избират. Кориците казват-"Това"(за модерните), и "В никакъв случай това"(за различните). Медиите избират. Това-морално, онова-неморално. Приятелите избират. "Хубав си". "Не си хубав". "Дебел си"."Отслабнал си". И вярваш. Или поне се замисляш.

Съветите. Направи това. Направи онова. Що да сториш? Изборът е или вслушване, или напук. И все се води по съвета. Ех, тоя избор..."мъж, под чехъл"...

Избра да стигнеш дотук? Грешно. Правилно. Няма да те занимавам още дълго.

И все пак изборът си е твой. И си го обмислил. Или пък не. Но си скочил. В Нещо. Избрал си. И светът е избрал, заедно с теб. Няма значение дали се водиш по нещо. Това нещо е твое. Твой приятел. Твое виждане. Твое Нещо. И тогава Нещото си ти. И Изборът пак е твой. И ти си изборът. И само неща, които не са твои, могат да те обвиняват за него. Страх те е? Няма страшно. Направи обвинителите Свои. Или пък не. Ти избираш. А щастието е после да извикаш с пълно гърло:

"АЗ ИЗБРАХ!!!",

защото стигна до края. Или до началото. Зависи. Ти избираш.

Съдби

2008-08-31T00:49:00.000-07:00

Кап, кап, кап...Кап, кап, кап...Кап, кап, кап, кап, кап, кап...

Дъждът постепенно се усилваше. Хората се разбягаха по главната улица кой накъдето свари-към близкия мол, спирка, бирария, държейки над главите си най-разнообразни неща-дрехи, торбички, раници. Един-двама имаха чадъри. Ето ги и онези младежи, които напук на дъжда вървят с равномерна крачка и се смеят. Не бягат. Не се крият. Свободата на младостта им дава дързост. Тук-таме изпод някоя козирка хората ги поглеждат я учудено, я с поглед, замечтан в не чак толкова далечното минало.

Смехът на младежите заглъхна и главаната опустя съвсем. Народът буквално беше залял местните кафенета. Швепс, кола, бира, фанта, спрайт, натурален сок-поръчките валяха като потопа навън. Собствениците на повечето заведения вече тропаха нервно с крак и чакаха доставката на животворните напитки. Мисълта за някоя пропусната еднолевка ги ужасяваше. Навсякъде тревожно се очакваше потропването на количката.

Момчето-доставчик беше родено преди около двадесет години. Не беше леко раждане-бебе, родено в 6-я месец, 1кг. и 100гр. Истинско чудо бе, че оцеля. Така получи и името си-Божидар. Три-четири години по-късно, обаче, стана ясно, че Божидар има леко умствено изоставане-лекарите казваха, че би могъл да учи в нормално училище, да се развива що-годе нормално. "От него просто няма да стане професор"-пошегува се специалистката.

После бум-катастрофа, мъртви родители, неспособна баба, интернат... Двадесет години по-късно, Божидар получаваше стотина лева от щедрата си държава, с които едва плащаше наема за малката таванска стаичка. Рботеше като разносвач на напитки по главната-работа, за която беше нает от така добрият г-н Стойков. Зима, лято, дъжд, вятър, жега-Божидар обикаляше заведенията, прегърбен, неотменна част от интериора на главната. И разбира се, тъй като щедростта на българина няма граници, му даваха богатството от 70 лева.

Днес, обаче, в проливния дъжд, когато толкова много нервни собственици го чакаха, Божидар не се появи. Телефонът на г-н Стойков се загря от обаждания. А г-н Стойков не можеше да се свърже с Божидар. Едва сега се сети, че подчиненият му няма телефон. След като управителят разбра, че напитките няма да дойдат така, бързо организира друга схема за доставка. Но за тези 2 часа без напитки, Божидар вече бе изгубил работата си.

Две седмици по-късно, в огромния си дом, г-н Стойков разпалено обясняваше на жена си.
"Оня продължава да виси пред офиса. Само ми разваля кефа. Претърпях загуби за над 500 лева, които гърбушкото не може да изплати...Но...Мила, аз, като великодушен стопанин ще му дам шанс да ми върне дължимото. Трябва да помагаме на хората в неравностойно положение все пак... Какво, скъпа? 1000 лв за нов костюм. Момент..."

"Скъпа, помогнах на момчето. Зех му телефон...когат' ми трябва ще идва. Какво? Да, да, ще разнася. За 30 лв, да...Ще ми върне дължимото, и за него ще има-да си поживее. Да, скъпа? Пари за телефон? Ей сега..."

"Някакви агенции идваха да проверяват за момчето...Натрих им го...няма договор-няма работник. А и оня им каза, че не работи за мен... Така е, щом му плащам, ще лъже...Да? За кола? Няма проблем..."

Последен августовки ден...Поредната лятна буря. Смехът на младежите оглася главната. Същите хора, същите погледи, същите напитки. И Божидар. Момчето. Оня. Обикаля заведенията...

Поспря за малко. Загледа ги-млади хора, здрави хора, свободни хора...Приближават. Сигурно за да се запознаят с него. Приятели-толкова много искаше да има приятели...

Последваха няколко удара. Сгърчено на плочките тяло. Разпилени бутилки във всички посоки. А младежите бягат-всеки с по две бири в ръката. Бягат. Свободни. Дори прекалено.

Интериора на главната обикаля. Отново. Без пари. Без приятели. Само погледи-безброй погледи минават през него. И го подминават. Без да питат, без да знаят. Само съдят. А той върви, защото е упорит, защото нищо друго не му остава-трябва да извърви пътя до портите...на Рая.

2008-08-20T09:00:00.000-07:00

Лятото...лятото ми започна в търсене. Търсенето определено е трудно-повечето време си куфееш вкъщи, зяпаш безсмислени и не чак толкова безсмислени неща по тв-то, или просто изучаваш поредната точка от стената. Ех, тая стена-голямо изучаване падна. Мисля че става за предмет в даскало-"безмерните ширини на стената", или нещо такова.

Търсенето определено е трудно. Особено когато търсиш как да търсиш. И може да е доста дълъг процес. Аз май съм късметлийка-отне ми около месец. Дори не усетих как стана-приех няколко покани, отправих няколко, озовах се на разни места.

Различни места, с различни хора. Търсенето определено е трудно...трудно е да разбереш, че си намерил нещо.

Отидох да търся преживявания, които съм усещала, за които съм слушала, които съм търсила...А намерих...намерих повече. Намерих неща, които не съм подозирала, че съществуват, не съм знаела че ги нося в себе си. И сякаш едва сега съм открила тези земи-те са мои, само мои, аз ги имам и те имат мен.

Сега знам как да търся-накъде там, във възходите и паденията, получаваме различни усещания. Независимо дали те ни пращат в небесата, или ни плашат до смърт, трябва да сме готови да ги приемем. Без страх.

Търсенето на търсенето определено е трудно...Отворете душата си за света. За болката. За щастието. За живота. Животът не ни дължи нищо. Всъщност ние сме му длъжници.

Сега знам какво е търсенето-низ от усещания, които събуждат наподозирани нишки в душата ти. Това определение утре може да е друго. Но днес усещането ми е такова. И го записах. За да не го загубя безвъзвратно. Търсенето определено е трудно.

Днес остана само да реша-какво търся. И след това да поема към следващите възходи и падения...

hi ;)

2008-08-13T06:06:00.000-07:00

Здравейте всички (или никой)! Това ще бъде едно все-още-не-съм-много-сигурна-колко сериозно нещо ;) Ако все пак взема да превъзмогна мързела, очаквайте несвързани изречения на нормално объркан 16-годишен индивид от женски пол, изпълнени със емотикони :PPP